Веселостта на Крумлов се превърна в тънка усмивка и той поклати глава.
— Ах, тази израелска репутация. Никакви маниери, само бизнес.
Екщайн продължи да го гледа взискателно. Крумлов беше насочил погледа си над рамото му.
— А къде е любимата ми Ники? — Той се надигна на пръсти и разпери ръце.
— В лендроувъра с моя партньор.
— Партньор ли? — направи се на изненадан Крумлов. — Не е честно. Двама срещу един. — После погледна своя белгиец и се извини. — Извинявай, приятелю. — След това пак се обърна към Екщайн. — Забравих. С Дюбе аз съм цял взвод.
Дюбе не се усмихна. И Екщайн остана сериозен.
— Моля, моля, моля — потри ръце Крумлов. — Трябва да я видя!
Екщайн реши да не си придава повече важност, отиде до вратата и махна с ръка, макар че след светлината на фенера не можеше да види нищо в тъмнината.
След явно дълго колебание Ники се появи в отвора на вратата. Очите й бяха втренчени и увеличените зеници ги бяха превърнали в черни, блестящи маслини. По бузите й се виждаха мокри следи от сълзи, а изражението на Баум, който се появи зад нея, показваше, че въпреки възрастта си не може да разбере женската душа.
Екщайн направи крачка встрани, а Крумлов се хвърли напред с разтворени ръце. Той извика нещо на чешки, което включваше и името й, а Ники затвори очи и хукна към него, все така стиснала дневника си. Той я притисна към себе си, започна да я целува по главата, да шепне и да я люлее в прегръдката си.
Баум влезе в черквата и Екщайн забеляза как напрежението се смъква от рамената му, докато поставя ръце в джобовете на панталона си и се усмихва. Бени погледна Ейтан, който също въздъхна дълбоко и с удовлетворение.
Половината от сделката приключи. Пратката беше доставена.
Екщайн погледна прегърнатата двойка. Бяха идеални като висок, рус принц и дребната му, тъмнокоса принцеса. За миг меланхолично си представи себе си и Симона в щастливите дни, когато срещите им изглеждаха по подобен начин. Но разбира се, фигурата на Дюбе, застанал зад Крумлов, разваляше илюзията.
После внезапно Ники се дръпна от любимия си и Крумлов я изгледа изпитателно като танцьор, който се чуди дали не е настъпил партньорката си. Дясната й ръка се вдигна, стиснала до побеляване скъпоценната й писалка. Палецът й натисна капачката на вдигнатата нагоре черна тръбичка. Тогава Екщайн видя. Дебела метална игла изскочи от писалката и блесна на светлината на фенера, когато тя изпъна ръка назад зад главата си, готова за удар.
Ейтан се хвърли напред, чу пъшкането на Бени и разбра, че е твърде далеч. Въпреки това се прицели в лакътя й и скочи с надеждата, че бързината му може да й попречи да убие.
Усилието му обаче се оказа напразно, тъй като Дюбе беше много по-бърз.
Белгиецът измъкна деветмилиметров пистолет от колана си, опря китка върху рамото на Крумлов и застреля Ники точно в средата на челото между очите.
ЧАСТ ВТОРА
Наемници
Войните на белите мъже се водят из покрайнините на Африка — можеш да пренесеш картечница на триста мили навътре в сушата и въпреки това да не си навлязъл в континента.
7.
Дърба
3 май
Когато слънцето се издигна на изток над планината Уело, от Дърба не можеше да се види езерото Тана, тъй като макар да е доста по-голямо от Галилейско море, то се намира далеч на север зад стотици върхове. Но ако си го посещавал преди, образът му засяда в душата ти като оазис в Сахара и ти го чувстваш, усещаш мириса на мъглата, издигаща се над безкрайния воден простор, виждаш розовите фламинго, които танцуват из плитчините на разсъмване, чувстваш бриза, който гони нощните насекоми, когато езиците на леопардите докосват перлената течност.
Но тази сутрин приятното видение премина бегло през въображението на Екщайн и изчезна, заменено мигом от трептящата ярост на истината, докато стоеше облегнат на задната стена на черквата със зачервени очи и пушеше.
Върху скалистия връх на хълма се издигаше самотно акациево дърво, чиито остри черни клони бляскаха в червеникаво на зазоряване. Вдясно блестеше тялото на Дюбе, който запълваше с лопатата пресния гроб на Ники. Ударите на лопатата в камъните караха Екщайн да скърца със зъби, но тъмните му чувства не бяха насочени към белгиеца, който като вярно куче беше изпълнил онова, заради което господарят му го храни. В движенията му имаше чувство на мълчаливо достойнство, на уважението на боеца към убития му враг, същото, каквото се изразява стотици пъти на места като Гетисбърг, Нормандия, Хълма на оръжията и Суец. В сърцето на Екщайн вече го нямаше нахалството, с което да осъди този човек, защото се беше изпарило напълно навремето, когато като офицер от десантчиците беше направил засада на двама палестински терористи в Ливан, а после заповядал да издърпат окървавените им тела и да ги оставят като предупреждение на площада в селото.