Само че Ян Крумлов беше нещо съвсем различно. Той седеше наблизо върху един голям камък, подпрял лакти върху колената си, заровил пръсти в русата си коса и втренчен в гроба на Ники, сякаш очаква тя да изскочи всеки момент като от кутия на факир. И макар Екщайн да не знаеше защо, цялата му бушуваща ярост беше насочена към чешкия дезертьор, поради което не можеше да събере сили да се приближи и да го успокоява.
Бени Баум, винаги по-зрелия от партньорите, се зае с тази задача. Той беше отишъл някъде да се изпикае, а когато се върна, погледна Екщайн и прегърбения гръб на Крумлов. Изпъна едрите си рамене и се приближи към него.
Крумлов не вдигна глава, когато Баум приклекна до него. Хората обикновено се изненадваха от гъвкавостта на толкова едър и възрастен полковник, но Бени още можеше да надбяга младежи, на половината на възрастта си.
— Съжалявам за загубата ти — каза той, сякаш Ники е била отнесена от скоропостижен менингит. Той обърна глава към Шева, където изгряващото слънце сякаш подпали върховете, а откъм долината се понесе писъкът на овчарска флейта.
Крумлов вдигна глава, сплете пръсти и ги притисна към подутите си устни.
— И аз съжалявам заради създадените ви неприятности.
Гласът на чеха беше изпълнен със сълзи, но въпреки скръбта и шока си той разбираше усилията, които бяха положили двамата израелци, за да изпълнят искането му. Той познаваше играта, знаеше какво означава да планираш опасна мисия, да я изпълниш, да рискуваш живота и здравето си, за да върнеш „трофей“, а после да откриеш, че той е безполезен, развален, непотребен.
За миг Баум си помисли, че Крумлов има предвид край на сделката. Затова заговори внимателно.
— Сега положените от нас усилия не са важни. Те бяха част от сделката.
Баум извади пакет цигари. Този път бяха „Дю Морер“, тъй като не беше привързан към определена марка и пушеше от всяка кутия или пакет, които му привлекат окото. Той предложи тъмночервения пакет на Крумлов, който отказа, но само с леко притваряне на очите, сякаш е свещеник, а цигарите са предлагана му порнография.
— Уговорката ни не се променя — каза Крумлов.
Баум запали, като внимаваше да не покаже задоволството си. Крумлов трепна, когато лопатата на Дюбе блесна с отразен слънчев лъч. Белгиецът промърмори нещо и продължи работата си.
— Във всеки случай — въздъхна Крумлов — опитът на Ники би трябвало да ви подскаже, че наистина разполагам с нещо.
— Така е — отговори Баум, макар че не беше напълно убеден.
— Въпреки това като професионалист ти изпитваш хиляди съмнения.
— Най-малко.
Крумлов кимна. Дневникът на Ники лежеше до крака му и той го вдигна. Поизправи се, събра малко сили и постави дневника върху колената си. След това погледна израелеца.
— Как се казваш?
— Шмид. — Баум погледна дневника и бързо отклони поглед, сякаш беше оголена женска плът на официален коктейл.
— Не. Истинското ти име.
— Мога да ти кажа друго, но защо ме караш да те лъжа отново?
Крумлов помисли малко, после вдигна едно камъче и го подхвърли. Погледна нагоре към едрия лешояд, който кръжеше бавно над главите им.
— Аз ви казах истинското си име.
— Длъжен беше, за да можем да те проверим. И ти го знаеше много добре.
Крумлов поклати глава, но не за да спори, а меланхолично.
— Сега разбра ли защо съм толкова изморен от цялата тази безсмислица?
— Да — отговори Баум. — Всъщност аз също ще се оттегля. Човек работи дълго време, но в един момент разбира колко е глупаво. И защо? — Бени можеше да излъже така, че да удовлетвори всяко човешко чувство и всяка душа. Всъщност той още обичаше Играта и щеше да се пенсионира само защото дължеше това на многострадалната си жена Мая. Ако зависеше от него, би умрял от старост на поста си.
Крумлов внезапно се извърна към него.
— Аз знаех, че тя няма да може да го направи, Шмид. Знаех го със сърцето си. Тя искаше да дойде, да бъде с мен, да участва. Но макар и толкова млада, тя беше от старата съветска школа. Разбираш ли за какво ти говоря?
Баум въздъхна и кимна. Сега играеше идеално ролята си на баща и изповедник, въпреки че при някои разпити образът му на Дракула вършеше повече работа. Сега обаче беше като гъба, попиваща тревогите на този мъж.
— Странно как тази школа прескача в поколенията — продължи Крумлов. — Първо бяха старовремските сталинисти. После групата на моя възраст, родените по времето на Студената война и израснали с нея. А после се появи поколението на тези дечурлига като Ники. Търсещи, фанатици на безнадеждни каузи.