Нападателната лодка изрева с двигателя си наблизо. Зад кърмата й във водата за примките на опнати въжета се бяха вързали морските командоси от брега и се мятаха из вълните като сакати акробати. Водачът й вдигна палци, докато профучаваше край ракетоносеца — щеше да се прибере на кораба-майка „по-нагоре“.
Екщайн гледаше мускулестия капитан, който се извърна от кърмата и тръгна сред бежанците със странно весела усмивка. Беше без фуражка и червеникавите му къдри блестяха под светлината на осветителните ракети. Държеше радиостанция „Моторола“ в ръката си. Извърна се и изкрещя към стрелците край борда:
— Потопете зодиаците!
Нямаха време да вдигат празните лодки на борда. Макар огънят на бунтовниците да беше намалял до епизодични изстрели, всеки миг можеха да пристигнат подкрепленията на Моботе. Младите моряци се прехвърлиха откъм другия борд и започнаха да стрелят надолу в гумените лодки.
Командирът на кораба тръгна към мостика, като спря само за миг да се ухили на Баум, който му размаха заплашително пръст.
— Счетоводителят ще ти скъса задника заради тази работа, Ами — предупреди Баум.
— Да ми изпрати сметката — изсъска капитанът и тъкмо се готвеше да продължи, когато се чу силен гръм откъм брега и само след секунди опашатата ракета от РПГ изсвири на метри зад кърмата, след което изви и бавно се заби във водата.
Командирът на ракетоносеца се смръщи ядосано, изстреля няколко заповеди в радиостанцията си и внезапно от една куличка в предната част на мостика се чу ужасяващият рев на многоцевното противовъздушно оръдие „Вулкан“. Потоците от двадесетмилиметрови трасиращи куршуми се насочиха към брега и сдъвкаха хълмовете и дюните, унищожавайки с еднаква лекота всичко по пътя си — пясък, храсти, плът, стомана и кости.
Всички на борда, включително Екщайн и Баум, трепнаха инстинктивно при този невероятно ужасен рев. След това той замлъкна, но ехото му продължи да се носи над водата. Настъпи тишина. Никакъв звук откъм брега.
— Курви! — изплю се командирът на ракетоносеца, сякаш искаше да оправдае клането. После прибра моторолата и се отдалечи, като викаше заповедите си на висок глас.
Двата големи двигателя на кораба заръмжаха и той бързо набра скорост. Екщайн облегна гръб на парапета и протегна крака. Опитваше се да отпусне мускулите на бедрата си. Осъзна, че в онези яростни мигове на битката, когато неведнъж беше уверен, че поема последния си дъх, през ума му са преминали твърде малко образи. Никакви спомени. Никаква мъка. Никакви последни желания. Само за един кратък миг видя лицето на сина си.
Погледна Баум, който чистеше гъстите си вежди от полепналата сол. Той извърна дебелия си врат към отдалечаващите се останки на зодиаците и лекия дим от подпалените храсти на далечния бряг. След това се обърна към Екщайн и сви рамене.
— Нали ти казах? Един бял флаг и куфарче с мангизи. Писна ми от такива вълнения.
Екщайн опита да се усмихне, но лицето му не желаеше да се раздвижи. Това е. Стига толкова. И на него му беше писнало.
Усети как вятърът от бързото движение на кораба развява мократа му коса. Насочваха се на север към залива Акаба и Ейлат. Той наблюдаваше как Бени потупва нагръдните джобове на мократа си риза, изважда кутия „Марлборо“, отваря я и се мръщи към мокрите цигари. Баум хвърли смачканата кутия през борда.
— Е — каза спокойно Екщайн. — И без това трябваше да ги откажеш.
ЧАСТ ПЪРВА
Доброволци
Няма добродушни генерали.
1.
Тел Авив
28 април
Момичетата при главния портал на Генералния щаб на Израелската армия изглеждаха фини като манекенки на бански костюми, високи и стройни с красиви лица, скромно червило и съвсем лек грим. Косите им бяха прибрани под старовремските „вносни“ военни кепета, а зелените блузи и панталони не можеха да скрият атлетичните тела, загорели от работата под телавивското слънце. Движеха се грациозно между редиците чакащи автомобили, докато проверяваха пропуските на шофьорите и оглеждаха пътниците с хладна усмивка. Лесно беше човек да си ги представи като изнежените парфюмирани мацки в „Блумингдейл“. Само че те са едни от най-добрите стрелци в израелската армия.