Ейтан внимателно разкъса плика и извади една лъскава черно-бяла снимка. Бени се приближи и двамата загледаха предадения им портрет.
Обаче на снимката не беше само един човек. Бяха единадесет души, седем мъже и четири жени. Явно бяха израелци, което си личеше по джинсите, сандалите, навитите ръкави на ризите и тъмните очила, висящи на каишки от вратовете. И зад гърба им съвсем ясно се виждаше куполът на реактора в Димона. Бяха нещо като технически екип, явно по време на обедна почивка, защото държаха кутийки кола и наблизо върху каменната маса за пикник имаше мазни опаковки от храна.
Баум и Екщайн с почти комичен синхрон погледнаха едновременно Крумлов. Той се усмихна леко.
— Както можете да видите, това е Димона.
Екщайн усети горчивина в гърлото си, а яростта се надигна от дълбочината на гърдите му. Отпусна ръце. Усещаше ги как се гърчат и не знаят дали да се стегнат в юмруци за удар, или да разкъсат гърлото на човека отсреща.
— Кой от мъжете е? — попита прегракнало той.
— Или коя от жените? — добави Баум. И неговото съчувствие се беше изпарило.
Крумлов забеляза как тонът им се промени от приятелски във вражески настроен и веднага отново се превърна в хладнокръвния професионалист. Поведението му сега напомняше на баткото, който държи ключа за шкафа с играчки.
— Всяко нещо с времето си, господа. — Той погледна Екщайн. — Както каза господин Хартстоун, засега само сме се запознали.
— Кога? — попита през стиснати зъби Екщайн.
Крумлов сви рамене.
— Малко по-нататък. Може би след като и двете страни сме си спечелили малко доверие.
На височинката до черквата двигателят на лендроувъра забръмча и Крумлов се обърна към звука. Бени спря чеха, като го хвана за лакътя.
— Ти току-що благодари на този човек, че е рискувал живота си заради теб — напомни той, като показа с глава Ейтан. Една от вратите на колата се затръшна и всички разбраха, че Дюбе слиза от лендроувъра, защото е видял някой да слага ръка върху господаря му.
— Да — призна Крумлов. — Но както той сам каза, било е рефлекс.
— Кога? — отново попита Ейтан.
Крумлов погледна Баум, после Екщайн и устните му се изкривиха в иронична усмивка.
— Кога ли? — Той се замисли за миг. — Може би ще посоча вашата къртица, господин Екщайн, когато господин Шмид ми каже истинското си име.
Екщайн и Баум се спогледаха. Ейтан не беше чул разговора между Бени и дезертьора, но веднага предположи приликата в желанията между съперници и без да кажат дума, партньорите си направиха сметките. Бени ще се пенсионира, Ейтан излиза от оперативната работа след изпълнението на тази мисия. Вече няма никакво значение. Секретността може да върви по дяволите. Ако могат да получат името на къртицата веднага, тогава то може да бъде кодирано и изпратено в Йерусалим, а след два дни ще качат Крумлов и децата фалаши на самолет за Тел Авив. Полковникът се обърна към Крумлов и въздъхна дълбоко.
— Казвам се Баум. — Бени едва не се задави, когато го изрече, но макар да изгори гласните му струни като поток от лава, името се чу ясно. — Името ми е подполковник Бенжамин Баум.
Крумлов се усмихна напрегнато и бавно поклати глава като учител, който се кара на двама непослушни ученици.
— Както вече казах, господин Хартстоун. Когато Шмид ми каже наистина истинското си име.
Той се отдалечи към лендроувъра, като остави Ейтан и Бени със зяпнали уста, изненадани от откритието, че истината се е оказала най-безполезното оръжие в тяхната професия.
8.
Амара
3 май
Пътят към провинция Гоям беше много дълъг, невероятно красив и съвсем тих. Лендроувърът возеше четирима мъже с толкова богата лична история, че всеки от тях би могъл да занимава останалите с възбуждащи разкази за стотици приключения. По ирония на съдбата обаче този тип мъже по природа и необходимост изобщо не са разказвачи. И така, макар и принудени да си правят компания, те бяха определено отчуждени един от друг и самотни.
Слънцето се издигна нависоко и огря планините и урвите отново. В Етиопия още не бяха паднали оскъдните дъждове, така че из долините нямаше поляни с жълти цветя, а дърветата и храстите по каменистите склонове приличаха на оскъдна коса върху старческа глава. Високо в безжалостно безоблачното небе се рееха лешояди, а долу по полегатите склонове овчарчетата гонеха мулета, натоварени с тънки клонки за огрев.
Екщайн беше виждал всичко това преди и сега не го забелязваше, защото му се искаше да пристигнат по-бързо там, накъдето са се запътили. Да се измъкне от тази тясна капсула, така изпълнена с мисли, че можеше да се закълне, че оформят гъст облак като този, който вдигаше колата зад себе си с широките си гуми.