— Господин полковник. — Едрият постови при портала козируваше със странно топла усмивка и Крумлов му кимна.
— Бернд — отвърна на поздрава той. — Колко са днес?
— Само три — отвърна пазачът със силен берлински акцент. — Ще ги погребем тази нощ.
Бени погледна Крумлов.
— Ако така продължава, петдесетте ти деца ще останат само шепа, докато ги изведем.
— Петдесет ли? — почти се изсмя едрият наемник от германски произход. — Тук имаме повече от седемдесет и непрекъснато пристигат нови, макар че някои умират.
Екщайн стисна зъби и погледна Крумлов. Отношенията им и без това бяха започнали зле, но сега ставаше ясно, че чехът поначало е излъгал. Но пък какво друго може да се очаква между шпиони?
— Когато се свързах първоначално, бяха петдесет — вдигна рамене Крумлов. — Не аз контролирам страданията на Африка. Вашият Господ се грижи за това.
— Нашият Господ явно отсъства — измърмори Бени и се огледа. Двамата с Ейтан се отнасяха доста цинично към религията. Патриотичните им чувства нямаха нищо общо с юдаизма.
— Значи вие сте израелците? — попита с детско учудване Бернд. Все едно че вижда пред себе си филмови звезди. Екщайн забеляза, че той държи автомат „Узи“, стандартен за Бундесвера. Освен това забеляза, че тук изобщо липсва секретност. Прикритието им с Бени беше унищожено още преди да са стъпили в района на мисията.
— Аз съм Шмид — представи се на своя баварски немски Бени, с което накара веждите на Бернд да се смръщят.
— Хартстоун — представи се Ейтан. Бернд кимна, сякаш се сдържаше да не тракне с токове.
— Аз пък съм Манчестър.
Малката група мъже се извърна към новия глас. Друг въоръжен мъж се появи от тъмнината, насочи се право към Бернд и застана до него. Беше нисък и мускулест с щръкнали мустаци, нахално кривната тъмночервена барета и прашна британска камуфлажна униформа. На гърба му висеше автомат „Стърлинг“, а между пръстите си държеше цигара, сякаш подражаваше на Хъмфри Богарт. Козирува с изпъната длан, както е характерно за англичаните.
— Ендрю Манчестър, бивш старшина на нейно величество, втори парашутен. — Той отпусна ръка и се ухили толкова ослепително, че израелците едва не примигнаха. — Понастоящем на служба при не особено интелигентни…
Манчестър погледна партньора си, а Бернд му се усмихна.
— И кой знае защо — продължи англичанинът, — на нас двамата ни викат Фрик и Фрак.
Екщайн забеляза недоволния поглед на Дюбе към двамата веселяци и те с Баум бързо преосмислиха първоначалните си впечатления за наемните убийци на Крумлов. Изглежда „врагът“ няма да е толкова страшен, както бяха предположили.
— Радвам се да се запознаем — отговори му Ейтан.
— Обаче ние не сме баби — натъртено каза Манчестър. — Издръжливи сме.
Ейтан се усмихна, а Манчестър се надигна на пръсти и надникна с очакване през прозореца на лендроувъра.
— А къде, моля ви се, е госпойцата? — Той погледна закачливо към Крумлов. Явно целият лагер очакваше пристигането на Ники Хашек. — Приготвили сме си шапките и тромпетите за посрещането…
Британският наемник млъкна внезапно, забелязал бледното лице на Крумлов и начинът, по който Дюбе кашляше и извръщаше глава към огньовете в двора. Дълбока тишина обгърна групата и понеже Екщайн не се чувстваше отговорен да успокоява когото и да било, Баум пое инициативата, като остави обясненията за другите.
— Тя не успя да дойде — каза той.
Манчестър и Бернд се спогледаха, но британецът реши, че Ники просто се е отказала от Крумлов. Няма нищо по-непредвидимо и по-болезнено раняващо от женските прищевки.
— Гадни жени — изръмжа тихо той.
Дюбе нарами автомата си и се отдалечи в тъмнината на двора. Крумлов го гледаше, а после наведе поглед към обувките си. Манчестър явно чувстваше неудобство от разговора и затова набързо смени темата, като посочи към входния портал, направен от летви и бодлива тел.
— Полковник — обърна се той към Крумлов. — Онзи проклет Фелдхайм не докара нито храна, нито лекарства.
Крумлов се намръщи.
— Трябваше да е тук вчера, Ендрю. Обаждал ли се е?
— Той е долу на пропускателния пункт на ООН — отговори Бернд. — Сигурно си пие бирата и си хапва торта „Сахер“.
— Мръсник — добави Манчестър. Екщайн и Баум се обърнаха към Крумлов, за да им обясни за какво става дума.
— Ролф Фелдхайм — каза чехът. — Той е командир от страна на ООН за тази провинция. Австрийско копеле, мамата си трака. Би трябвало да ни снабдява редовно, обаче много често ни се налага да го подкупваме, за да си свърши работата.