— С какво? — попита Екщайн.
— С каквото хората ми успеят да откраднат — посочи с глава към Бернд и Манчестър Крумлов.
— Ние сме нещо като Робин Худ — сви спокойно рамене Манчестър.
— Той иска ти да слезеш долу, полковник — съобщи Бернд с такова презрение, сякаш няма човек на този свят, който да може да разпорежда нещо на господаря му.
— Каза веднага щом пристигнеш — добави Манчестър. — Обаче, полковник, само кажи една дума и ние ще слезем и ще застреляме онова нацистко копеле и ще му вземем всичко.
— Моля те, Ендрю, оценявам лоялността ти, но подобен акт може да се окаже последен за нас в тази страна. Тук командва Фелдхайм и ние трябва да играем по неговите правила. — Чехът се обърна към едрия германец. — Бернд, иди извикай Дюбе, преди да се е напил до смърт. Ще го чакам пред портала.
Германецът кимна и тръгна да търси белгиеца, а Манчестър отиде да дръпне вратата от бодлива тел. Крумлов се качи в лендроувъра, включи двигателя и преди да затвори вратата, се обърна към Екщайн:
— Ще се върна скоро. Трябва да се запознаете с децата. — Той направи завой с тежкия автомобил. В това време Дюбе пристигна тичешком откъм тъмнината и скочи в колата, която изрева и тръгна към невидимата долина.
Баум и Екщайн се спогледаха, а после се обърнаха към нещастния лагер, където мълчаливата смърт съжителстваше с детски смях.
— Това е последното, което бих желал да направя — каза Екщайн.
Баум го разбираше добре, но вдигна пътния си сак и изпъна едрата си брада към главната сграда на крепостта, чезнеща в тъмнината на подковата.
— Хайде — каза той. — Ще се настаним и ще ги преброим, за да знаем поне ориентировъчно колко са.
— Добре. — Екщайн въздъхна и също вдигна сака си. — После трябва да направим карта, да нахвърляме груб план и да помислим как да се свържем с Бен-Цион.
— Чудесно — усмихна се Бени. — Но нека почакаме, та да можем да го събудим от сън.
Ейтан се изсмя и двамата тръгнаха. Веднага обаче спряха замръзнали, тъй като от тъмнината се появи някакво призрачно видение.
Жена ли беше или магьосница? Истина ли беше или мираж, роден от дневната горещина и липсата на храна?
Беше доста над два метра и дългата й черна коса покриваше раменете, обвити с бял чаршаф, когато се появи откъм сенките. Като че плуваше над земята, макар да се люшкаше несигурно. Зъбите й блестяха на трепкащата светлина на огъня и малка тълпа от гладни дечурлига я заобикаляше, тичаше заедно с нея и всички се смееха.
Екщайн и Баум стояха с отворени уста. В първия момент си помислиха, че виждат дух. След това, когато тя ги забеляза и спря, те се изчервиха от срам. Жената ходеше на нещо като самоделни кокили, сякаш е клоун от цирка. Дългият чаршаф покриваше пръчките и създаваше илюзия, че тя се носи над земята. Тя скочи долу, прибра кокилите, свали чаршафа от себе си и погледна израелците. Децата се разбягаха.
— Добър вечер — поздрави тя на френски и като видя изненаданите им изражения, премина на английски. — Вие ли сте двамата нови?
— Изгубени в гората — чу се да казва Екщайн.
— Моля? — намръщи вежди тя и пристъпи по-наблизо. Нормалният й ръст беше по-нисък от този на Баум. Имаше широко чело, косата беше сресана назад зад малките уши, а черните й вежди се извиваха над блестящи сини очи, малък нос и извити устни, без какъвто и да било грим. Беше облечена в огромна тениска с надпис на „Сорбоната“, окъсани сини джинси и маратонки, които са били бели преди много време. Нищо не можеше да се каже за фигурата й, защото дрехите като да са принадлежали на някой доста по-едър, но ръцете й бяха тънки, а китките много малки.
— Да, ние сме новите — отвърна Баум. — Шмид и Хартстоун.
— Звучи като име на швейцарска банка — усмихна се тя и показа идеално белите си зъби. После усмивката й бързо изчезна и тя се ръкува хладно с тях. — Аз съм Доминик Форел. — Френският й акцент излъчваше собствена топлина. Тя погледна зад Екщайн и Баум към вратата от бодлива тел, пазена отново от Бернд и Манчестър, после наведе поглед към следите от гумите на лендроувъра. — Къде е Ян?
— Наложи му се да иде на среща — отговори Екщайн.
Думите му, изглежда, още повече объркаха младата жена.
— Ами Ники? Къде е тя?
Баум и Екщайн отново се видяха натясно. Не можеха да решат дали да й кажат истината, или да оставят на Крумлов да я сподели с нея. Ясно беше, че подобен странен асортимент от чужденци е свързан с почти семейни връзки и след смъртта на Ники израелците се чувстваха като натрапници. Екщайн въздъхна и погледна Доминик. Естествената й красота изглеждаше не на място в този лагер на груби мъже и страдащи деца. Дали е племенница на Крумлов? Другарка от шпионското му минало? Някогашна любовница, готова да отстъпи мястото си на истинската му любов?