— Аз съм медицинска сестра — каза тя сякаш в отговор на мислите на Екщайн. — Ян ме нае от „Лекари без граница“.
— Какво съвпадение — измърмори под нос Екщайн.
— Ники няма да дойде — каза Баум, но не обясни нищо повече.
— О, Боже мой. — Доминик закри устните си с ръка. — Горкият човек. Ян толкова се радваше…
Смъртта на Ники сега напълно обърка Екщайн, защото разбра, че скръбта на Крумлов е съвсем искрена, а възможността на чеха да прости на Дюбе изглеждаше още по-странна.
— Итеге Доминик! Итеге Доминик! — извика детски глас от тъмнината. Това още повече обърка Екщайн, защото титлата на амарски означаваше „императрица“. Две малки ръчички обгърнаха краката й, тя се усмихна и обърна, а зад нея надникна главата на малко момче. Тя зарови пръсти в късата му коса.
— Това е Адису Мангаша — каза Доминик. Огромните очи на момчето надничаха иззад отпуснатите й джинси. — Ние го наричаме Ади.
Той се измъкна от прикритието си и Екщайн затаи дъх. Съзнаваше, че и Бени е изненадан.
Адису Мангаша беше африканската сянка на сина на Екщайн Орен със слабо телце от тънки кости, показващо еднаквите гени и хилядите години неестествен подбор. Защото всъщност етиопските евреи, независимо дали са или не са изгубеното библейско племе от легендите, със сигурност са по-близки по цвят и култура до древните израелци отколкото всеки съвременен роден в Израел евреин като Екщайн, чиято кръв и плът са смесени и избледнели от случайни нордически изнасилвания и векове европейски зими.
Екщайн веднага осъзна, че първоначално бойните му инстинкти ще се опитат да го държат настрани от Ади. От годините на оперативната си дейност се беше научил, че ако се сближи, ще изгуби целенасочеността си. Когато отиваш да измъкваш агент или необходим човек, гледаш на него само като на скъпоценен товар и нищо повече. Както сърце, поставено в замразител и подготвено за трансплантация, което просто трябва да се натовари на самолета. Не бива да се влюбваш в него.
Но Екщайн остаряваше и сам се готвеше за „измъкване“ от Службата. Затова тази граница на професионалното развитие започваше да му пречи. Човек държи сърцето си кораво заради кариерата, бъдещето, следващата си мисия. Сега обаче, на прага на залеза в кариерата си, той започваше да се предава пред нежността.
— Това е господин Хартстоун, Ади — каза Доминик. — И господин Шмид.
Погледът на Ади остана втренчен в Ейтан.
— Колко годишен е? — попита Екщайн, опитвайки се да мисли за момчето само като поредната овца от стадото.
— На осем годинки.
Сякаш да го потвърди, Ади вдигна по четири пръста на двете си ръце. Имаше тялото на пет или шестгодишно момче. Беше обут в избелели, срязани на шорти джинси, явно подарени от някой добър човек, които стояха на кръста му благодарение на стегнатата връзка за обувки, използвана вместо колан. Върху тях се развяваше отпусната тениска с емблемата на несъществуващото кафене „Хард Рок — Йерусалим“. Краката му бяха обути в гумени сандали, изрязани от автомобилна гума. Косата му беше остригана почти до кожа, а на лицето му се виждаха почти само очи. Огромни, кръгли очи като на детска рисунка. Зъбите му бяха млечнобели и Екщайн се зачуди как ли ги поддържа така чисти.
— Той е мура — добави Доминик и Ади се намръщи, като чу думата.
По време на подготовката за операция „Соломон“ специални пратеници бяха проучвали Етиопия и направиха списъци на еврейските семейства надлъж и нашир из градовете и селата в страната. Така бяха подбрани 14 000 членове на „Бейт Исраел“ — „Дома Израилев“.
Имаше обаче и други евреи, потомци на „Дома“, които са се покръстили или са били асимилирани. Те вярваха, че имат пълното право да се изселят, но при „Соломон“ трябваше да се тегли чертата и да се определи някаква граница. Тези, които останаха, така наречените „Фалаша Мура“, за момента бяха оставени да чакат в африканското чистилище пред вратите на рая.
— Неговите родители са починали в Гондар по време на революцията — обясни Доминик, докато галеше главичката на момчето. — Отгледан е от баба си и дядо си. Те са били избрани за прибиране чрез въздушния мост, но както знаете, тогава разрешиха да се вземат само деца на членове на „Бейт“. — Очите й потъмняха, сякаш обвинява и Екщайн, и Баум за това нещастие. — Не и внуци.
Екщайн знаеше твърде добре цялата история. Ади е бил оставен с обещанието: