— Ти ще бъдеш със следващите.
Следващите не тръгнаха цели две години, но фиксираният върху Екщайн поглед на Ади беше доказателство, че детето не е изгубило надежда. То знаеше. Този човек е дошъл, за да го отведе в Обетованата земя в лоното на семейството му. Високият, рус мъж с коса, вързана на опашка, приличаше на израелските евреи, които той помнеше. Вероятно прикритието на Екщайн би могло да заблуди стотици възрастни, но не и Ади.
Внезапно той пристъпи напред иззад гърба на Доминик, приближи се до „Антъни Хартстоун“, усмихна се широко и подаде тънката си като пръчица ръка.
— Шалом4 — изрече с прегракналото си гласче.
Екщайн остана загледан в големите, блестящи очи, а Бени Баум избухна в смях.
— И на теб здрасти — успя да отвърне Екщайн, като стисна колкото може по-нежно ръчицата на момчето, боейки се, че може да я счупи. Ади се усмихна още по-широко.
— Чудесен британски акцент — изгледа го Доминик, сякаш е недорасъл младеж. — Но кой знае защо си мисля, че е отработен.
Ейтан благодари на тъмнината, тъй като усети горещината, която се надигна към бузите му. Но нощта не успя да го скрие от проницателността на Доминик, която пристъпи напред, огледа лицето му и потърси очите.
— Молила съм се да дойде някой и да спаси тези деца, господин Хартстоун. Някой, който да ги отведе от тази пустош на по-добро място. — Очите й блестяха и устните й почти трепереха от чувствата, които изпитваше. Екщайн искаше да отклони поглед, но не можеше. — Надявах се на някой Мойсей — каза тя. — Може би точно ти си този човек?
Екщайн се зачуди какво да отговори, но без да каже нищо повече, Доминик хвана Ади за ръка и тръгна към замъка. Ади непрекъснато се обръщаше през рамо с усмивка, чак докато тъмнината погълна и двамата.
Екщайн въздъхна дълбоко, а Баум остана мълчалив. След като бяха работили толкова дълго заедно, те вече не се нуждаеха от гласно изричане на очевидните си и сходни реакции. Мислите им бяха прекъснати от гласа на Манчестър.
— Тая е някакъв опасен ребус, забулен в мистерия. Човек по-лесно може да реши кръстословицата на лондонския „Таймс“.
Израелците се извърнаха към англичанина, чието лице проблясваше зад огънчето на поредната цигара.
— Първоначално всеки се влюбва в нея — продължи британецът. — И можете да разберете защо. Обаче тя не е лъжица за устата на никой мъж. Поне не и за някой жив.
Екщайн се намръщи.
— Говорите със загадки, господин Манчестър. Може ли да обясните?
— Моля ви, сър. Наричайте ме Ендрю или сержант, ако нямате нищо против. — Баум се усмихна. Набитият дребен британец му харесваше все повече. Манчестър кимна в посоката, където беше изчезнала Доминик. — Полковник Крумлов я познаваше отпреди. Но когато я доведе, ни предупреди. Тя е голям професионалист и съвсем, ама съвсем недосегаема. Някаква история с „единствената любов“ някъде в Париж.
Екщайн кимна. Познаваше неколцина мъже и жени, за които една изгубена любов означаваше всичко в този живот. Те преживяваха остатъка от живота си, черпейки сили от изпълненото си с нея сърце.
— Не знам подробности, ако питате. Но мога да кажа, че е ужасна загуба. Видях я веднъж, когато се къпеше в езерото Тана… — Наемникът вдигна длан, сякаш се готви да се закълне върху Библията. — Бях дежурен на пост, приятели — усмихна се пакостливо той. — Само си вършех работата.
— Разбира се — съгласи се Баум.
— Не знам как го прави — продължи Манчестър.
— Кое? — попита Екщайн.
— Как успява да задържи живи тези дребосъци. — Англичанинът извади цигарата от устата си и направи жест към лагера, като очерта червена, огнена дъга. — Почти не успява да намери лекарства, а храната е само няколко чувала зърно. Аз мисля, че децата живеят заради усмивката й, сякаш не искат да я натъжат, ако умрат.
Екщайн се обърна да погледне в посоката, накъдето изчезна Доминик. И той се чудеше как успява тя. В този момент откъм долината се чу ръмженето на кола. Манчестър веднага свали от рамото своя „Стърлинг“, хвана го за стрелба и се запъти с бързи крачки към бодливата тел. Изпод платото блеснаха фарове и осветиха силуета на Бернд, също приготвил узито си за стрелба.
Лендроувърът се появи отново при портала и двамата наемници прибраха оръжията и дръпнаха настрани портата. Колата спря точно пред Баум и Екщайн, които засенчиха очи от блясъка на фаровете, докато Дюбе загаси двигателя. Крумлов слезе с изморен вид от колата и се приближи до израелците. Пушеше, а лицето му изглеждаше изпито и изтощено.
— Ще се погрижа да го осъдят като военнопрестъпник — изръмжа чехът.
— Фелдхайм ли? — предположи Баум.