— Не желае да сътрудничи? — Гласът на Екщайн беше пълен със сарказъм, защото изпитваше особено презрение към служителите на Обединените нации в тази страна. — Колко изненадващо.
— По-лошо. — Крумлов хвърли фаса си на земята и го размаза с подметка, сякаш служителят на ООН се намира под нея. — Няма да даде храна, обаче хвърля вината върху Амин Моботе.
Баум и Екщайн се спогледаха при споменаването на бунтовника, който едва не провали скорошната им мисия за спасяване на етиопски евреи.
— Твърди, че не може да прати конвой, ако Моботе не се съгласи. И естествено, Моботе не се съгласява, освен ако не получи тлъст бакшиш от вас. — Крумлов погледна към Баум.
— От мен ли? — посочи към гърдите си Баум, а после се потупа по джобовете. — Уверявам те, че заплатата ми може да го накара само да се изсмее.
— От вашето правителство. — Крумлов остана съвсем сериозен.
— Колко? — попита Екщайн подозрително. Беше сигурен, че този Ролф Фелдхайм има намерение да прибере определен процент от подобно споразумение, но не би бил изненадан, ако и Крумлов се облажи по някакъв начин.
— Един милион — въздъхна Крумлов. — Американски долари.
— Един милион? — ококори се Бени. — За товар ориз и антибиотици?
— И за свободно преминаване.
— Ааа, това било — обади се мрачно Екщайн. — Плащаме им и те няма да убият всички ни по пътя.
Крумлов кимна, но само хвърли поглед към Екщайн, а после се загледа към лагера.
— Уверявам ви, че тези деца няма да преживеят някакво по-далечно пътуване.
— А аз те уверявам — натъртено отвърна Баум, — че нашите началници няма да позволят да бъдат изнудвани от някаква терористична отрепка.
— Добре — вдигна рамене Крумлов. — Но на децата ще им трябват храна, лекарства и лечение. — Той скръсти ръце и изгледа предизвикателно двамата израелци. — Щом трябва да се прави по трудния начин, тогава вие ще носите пълната отговорност за мисията.
Баум и Екщайн изгледаха с дълги и смръщени погледи чеха. После се спогледаха.
— Тя и така си е наша — каза Екщайн.
— Нищо ново — отговори му Баум и потупа Екщайн по рамото.
Двамата вдигнаха саковете си и тръгнаха към един от лагерните огньове, където да се настанят за сън, да поприказват дълго в ранните часове, да измислят план…
9.
Бахир Дар
4 май
Майор Ролф Герхард Фелдхайм проклинаше годината на раждането си, защото бе дошъл на този свят десетилетие след като Третият Райх престана да съществува.
Баща му е бил полковник в SS, а чичо му пилот на МЕ–109 с множество награди. Малкият Ролф беше отгледан в скута на носталгичните ветерани, които пиеха бира из виенските бирарии и говореха шепнешком за славата, отнета им от Съюзниците и евреите. Когато порасна, стана ясно, че нито на германската, нито на австрийската армия ще бъде разрешено да възстановят силите си и за пореден път да разкъсат Европа или да опустошат Русия. Поне не през този век. Но Ролф хранеше мечти, че може би, ако бъде търпелив, някой ден и той ще командва батальон от танкове, които ще препускат по изгорените поля на Полша. Затова той се учеше добре в гимназията, беше отличен студент по история, присъстваше на митингите на десните политически партии и заряза университета заради офицерски пагони в австрийската армия.
Обаче колкото и да се молеше Ролф на духа на Вагнер за още една победна битка, подобно изпитание на тевтонското мъжество така и не му беше предоставено. Той стана командир на граничен пехотен батальон, за да отбранява южната граница с Унгария от Бог знае какво. Към края на двадесети век най-близкото до бойна служба, което би могъл да постигне един австрийски офицер, беше службата в мироопазващите сили на Обединените нации в различни горещи точки на света. Затова Ролф се принуди да седи покрай бойните линии под синята си каска в бялата кола и да наблюдава как туземците от Третия свят проливат кръвта си в Ливан, Югославия и Афганистан. За двадесет години служба той не успя да даде един яростен изстрел и дори за самоотбрана не беше зареждал с патрон оръжието си.
Предците му нямаше да се гордеят с него. Защото, докато те бяха станали истински военни герои, в края на краищата сърдитият, млад Фелдхайм се превърна в крадец.
Африка беше като песен на сирена за тъмната му душа. Измъчен континент, където търсенето беше като река, а предлагането като тънка струйка. Място, където един офицер с нищожна заплата може да напълни личните си авоари само с кимване на глава. Сандъците с помощи на ООН слизаха по товарните рампи на самолетите, но рядко стигаха до определените за целта складове за точно и справедливо разпределение. Стотици представители на кметовете на селища, претъпкани болници и бежански лагери се редяха ежедневно на опашки, за да получат нещастния си дял, но пред всеки чувал с ориз и гладна уста заставаше майор Фелдхайм, а неговото чувство за благотворителност беше свързано пряко със собствения му портфейл.