Фелдхайм, разбира се, не хранеше никакви илюзии по отношение на избраната от самия него роля на корумпиран брокер. Такава беше играта, разигравана по целия свят, където вилнее гладът, а прагматичните хора държат картите. Той гледаше на този процес като дарвинист: онези, които имат средства да си осигурят оживяването, заслужават да живеят. А и той заслужава да изкара известна „бойна премия“, особено като се има предвид, че нито ООН, нито австрийското правителство компенсират в достатъчна степен неудобствата на офицера, който живее в тази черна адска дупка. Съдружието, което създаде с ръководителя на „Оромо“ Амин Моботе, беше само продължение на прагматизма му. Моботе ще му даде възможност да си направи удара, за да може Фелдхайм да си иде у дома, да се уволни от фалшивата си армия, да се оттегли в някоя вила в Залцбург и да се заеме с нещо безобидно, като например търговия с предмети на изкуството.
В южния край на летището в Бахир Дар слънцето печеше безмилостно стените на бялата полева къщичка на Фелдхайм. Стените от ръждясал метал не можеха да се пипнат от горещина, а въздухът вътре не можеше да се диша. Имаше климатик, задвижван от дизелов генератор, но Фелдхайм предпочиташе да отвори прозорците за горещия вятър, трясъка на самолетните двигатели и рева на магаретата. Той се радваше на позата си зад голямото метално бюро, на петната от пот под мишниците на бежовата униформа и на малкия вентилатор, разпръскващ цигарения дим. Обичаше службата си, защото тя отговаряше на собствените му фантазии за Тунис след нахлуването на Ромел в Северна Африка.
Летището беше малък оазис на полумодерна технология сред пустинята от босоноги туземци, магарешки каруци и китайски велосипеди. Намираше се надалеч от града в края на десеткилометров черен път с дупки от снаряди, покрай който тук-там се виждаше по някое изгоряло руско БМП и ята синеглави лешояди, които пляскат с криле и сякаш клюкарстват, докато разкъсват загниващата плът на кафеникавите кравешки трупове. Тъй като полетите на етиопските авиолинии още не бяха редовни, летището се управляваше от военни. Руските пилоти и механици изобщо не се преструваха на местни и се виждаше как трептят като призраци в маранята, докато пресичат размекнатата писта, за да обслужват изтребителите МиГ и хеликоптерите си.
Пред ръждивочервената врата на бараката на Фелдхайм по прашната земя покрай тънката сянка от сградата на летището и после под слънцето на паркинга се извиваше дълга опашка от клиенти. Те носеха празни чували или големи кошници от жълта и червена слама, а щастливците водеха подире си мулета. Имаше даже и двойка магарета, запрегнати в дървена каручка. Етиопците чакаха спокойно, търпеливо и мълчаливо, като разпъждаха с ръце зелените мухи от лицата си. Някои бяха изминали по сто километра из провинция Гоям и никой от тях не носеше обувки.
— Игбу — извика Фелдхайм от колибата.
Вратата се отвори и вътре се вмъкна висока жена, като се наведе, за да свали от главата си кошницата с размери на вана. Беше увита от врата до колената в памучна дреха, вързана на кръста с червена връв. Косата й представляваше купчина от гарвановочерни къдрици, големите очи с дълги мигли гледаха от типично лице на етиопка, а кожата й беше гладка и с цвят на какаово масло.
Фелдхайм вдигна поглед от бюрото си с изражение на търпелив бюрократ.
— Тенесталех — поздрави я той.
— Селям. — Тя наведе глава.
Той остави димящата си цигара в металния пепелник и леко разшири ноздри, за да вдъхне дивия й мирис на чистота и изсъхнала пот. Блясъкът на махагоновата й кожа накара слабините му да се стегнат.
— Моля — посочи той металния стол. Жената срамежливо сплете пръсти зад гърба си и отказа да седне с поглед, наведен към пода.
Фелдхайм се усмихна на почтителността й. Австриецът определено не приличаше на ариец с черната си коса и вежди, придаващи му по-скоро вид на средиземноморец. Вероятно точно това подхранваше презрението му към цветнокожите. Огледа жената от глава до пети.
Веднъж месечно той отлиташе със самолет до Адис, за да се хвърли сред проститутките в кафене „Тежка съдба“. Там се продаваха най-красивите проститутки в цяла Африка и човек можеше да си намери северна блондинка или огненокоса критянка. Но майорът винаги предпочиташе двойка местни курви, миришещи на сапун. Закръглените им тела извисяваха похотта му, когато си представяше, че е могъщ робовладелец в колониална Америка.