„Кирия“, както наричат Генералния щаб, представлява огромна сбирщина от различни в архитектурно отношение сгради, намираща се съвсем наблизо до улица „Каплан“. Комплексът е ограден с километри метална мрежа, около която в открити бронирани коли патрулират елитни пехотинци с пълно бойно снаряжение. Той обхваща командните центрове на всички военни и разузнавателни подразделения. И всяка отделна сграда от стъкло и стомана, бетон или камък притежава ходове надолу към много по-големия подземен комплекс на „Кирия“, където нито атомно, нито биологическо оръжие би могло да попречи на ръководенето на бойните действия.
При портала „Виктор“, главния вход за комплекса, спокойният вид на охраната вероятно се дължи на вярата в хидравлично задвижващите се шипове, които моментално могат да се покажат от пътното платно и да спрат всяко превозно средство, по-малко от боен танк. Но намекът, че тези млади жени са смъртоносни стрелци, може да се забележи само по оръжията, почиващи в кобурите им.
Пистолетите им не са стандартни, което означава, че всяко от тези момичета, които още не са навършили двадесет години, е заслужило правото да избира и е доказало способността си да убива на стрелбището при „Миткан Адам“.
Те не са дебютантки.
Кралскосиният форд фиеста на Ейтан Екщайн вече беше само шести на опашката, но нещо задържаше движението. Най-вероятно придвижването вътре в „Кирия“ на министъра на отбраната, тръгнал на съвещание при началника на Генералния щаб. Петте коли пред него бяха все бели „Субару“, служебни, с черни регистрационни номера от Министерството на отбраната. Понеже средиземноморското слънце ги превръщаше в микровълнови печки, прозорците започнаха да се спускат и бронзовите ръце на шофьорите увиснаха навън, тръскайки нетърпеливо пепелта от цигарите.
Непрекъснатото тръгване и спиране предизвикваше болки в раненото някога коляно на Екщайн и притиснатият в седалката до него Бени Баум наблюдаваше играта на челюстните му мускули.
— Знаеш, че можеш да се обявиш за инвалид с този крак — каза Бени. В израелската армия раняването и инвалидността, получени в бой, осигуряват на войника компенсации и привилегии, каквито никоя друга армия в света не дава. — Тогава щеше да караш „Форд Меркурий“.
— На Ицик това би му доставило голямо удоволствие — изсумтя Ейтан. — Ще му даде възможност да ме върже с верига за бюро завинаги, при това с докторска благословия.
— Чудо голямо — иронично му се подигра Баум. Отдавна се опитваше да съблазни Екщайн да изостави оперативната работа, но все още не беше сигурен какви са собствените му мотиви за това. Баум вече би трябвало да се пенсионира и да напусне армията и само удължи срока си, за да помогне на Екщайн да приключи с операция „Йеремия“. В замяна на това смяташе, че Екщайн ще следва естествения ход на нещата, ще престане да си „играе на шпионин“ и ще ръководи отдел „отвътре“. Но освен това подозираше самия себе си, че съвсем егоистично желае Екщайн да ръководи отдел в Йерусалим, за да може той, пенсионерът, да запази свой съюзник вътре в СпецОп. Човек, когото да посещава, който да го държи в течение на играта, докато самият той се занимава с градинарство и се подчинява безпрекословно на понякога досадните заповеди на Мая.
— Сериозно, Бени — отвърна Екщайн. — Как си ме представяш да работя в онзи цирк на Ицик?
— Идеята не е чак толкова лоша.
— Ти забравяш защо останахме толкова дълго на бойното поле, Бени. За да не му се врем пред очите.
Екщайн и Баум определено бяха най-добрите от офицерите на генерал Ицик Бен-Цион, но командирът не можеше да понася техния начин на оперативна работа, макар да беше принуден да ги търпи, ако иска да продължи да се къпе в славата, която му носят.
— Всеки най-накрая трябва да излезе узрял от пещта — каза Бени. Той запали нова цигара. Пепелникът на колата вече беше пълен с фасове.
— Благодаря ти за съвета. Суров, но все пак поетичен — отвърна Екщайн. — Струва ми се, като да скоча от вулкан върху айсберг.
Баум се засмя. Разбира се, че Екщайн е прав. Макар Баум да носеше титлата „началник на оперативен отдел“, той гледаше да провежда повечето си съвещания, заседания и срещи извън главния щаб в Йерусалим. Не че наистина подозираше, че Ицик е наредил кабинетът му да се подслушва. Това би било трудно, тъй като всяка седмица стаята му се проверяваше от вътрешния отдел за сигурност, известен като „Сладурите“. Просто Баум беше обучен от Мосад още през 60-те години, когато уличните кафенета и празните сладкарнички бяха наистина „канцелария“ за хората им и тези навици останаха в него. Продължаваше да работи така в интерес на по-голямата сигурност. Но по-важното беше, че това го държеше далеч от очите на Ицик. Дебелият полковник знаеше, че винаги може да стане обект на необмислените заповеди, хрумнали на генерала.