— Каква е заявката ти?
Жената измъкна омазнено парче смачкана хартия и го остави върху бюрото. Фелдхайм го разгъна, прочете внимателно изписаните на английски думи от селския старейшина на Денгел Бер.
— Три чувала ориз и един царевица? — поиска да се увери Фелдхайм.
— Да, моля — кимна жената.
Чувалите бяха много тежки. По петдесет килограма всеки. Но Фелдхайм не се съмняваше, че тя ще ги понесе безропотно в коша върху главата си. Жената имаше мощен, мускулест врат. Той харесваше мускулестите вратове. Обичаше да ги хваща изотзад.
— Носиш ли таксата за освобождаване?
— Моля? — Между веждите на жената се появи бръчка.
— Асрат. — Думата означаваше „земеделска такса“. Страшен термин от дните на феодализма. — Тя е двадесет бира. По пет бира на чувал.
Ръцете на жената се разтрепериха.
— Аз… аз не знаех…
— Всеки трябва да си плати таксата за освобождаване. — Фелдхайм взе цигарата си и дръпна. — Такъв е законът.
— Ама аз ги нямам. — Тя почеса гръдната си кост през плата на дрехата.
— Съжалявам. Ще трябва да се върнеш в Денгел Бер и да ги вземеш.
— Ама то е на четиридесет километра.
Фелдхайм се облегна в стола си, сви рамене и вдигна ръце.
— Аз пак ще съм тук, когато се върнеш.
Той се усмихна извинително. Жената не протестира повече, вдигна коша си и излезе. Такъв е животът в Африка.
Естествено, за храните на ООН нямаше такова нещо като „такса за освобождаване“. Фелдхайм си я беше измислил заедно с перфектната документация, за да се оправдае, ако някога бъде направено някакво разследване. Един фалшификатор италианец в Асмара беше написал заповедта върху „официална“ бланка на ООН и преди повече от година Фелдхайм си я беше изпратил по пощата в Етиопия, докато прекарваше отпуската си във Виена. След това си откри сметка в търговската банка на Етиопия в Адис и веднъж месечно, докато задоволяваше похотта си в столицата, депозираше в нея куфарче, пълно с пари. Никога не теглеше от парите. Остави ги да се събират и изобщо не си даваше труд да прикрие събирането на таксите. Даже си позволи да се оплаче от заповедта пред по-низшите си офицери и да размаха яростно и недоволно хартията пред тях.
Ако случайно пристигне някой началник и се заинтересува от тази практика, той просто щеше да тракне с токове и да каже: „Изпълнявам заповеди.“ Но като се има предвид ширещата се корупция из цялата структура за помощи на ООН, това сигурно никога нямаше да се случи, а когато всичко свърши, той ще напусне Африка с дебела банкова сметка в долари.
Докато Етиопия гладува, неговата сметка ще расте, но въпреки непрекъснатия поток от нуждаещи се тя никога няма да е достатъчно голяма за едно луксозно пенсиониране. Истинското златно яйце ще бъде снесено от чеха Ян Крумлов, неговото стадо еврейски сираци и сантименталното израелско правителство. Това беше финансовият удар, който изискваше цялото му тактическо умение.
— Игбу.
Влезе друг етиопец, този път възрастен мъж, облечен в избеляла „шама“ със сплетен камшик за муле в ръка. Фелдхайм го позна. Белокосият старец беше идвал и друг път, знаеше правилата и затова нямаше нужда от приказки.
Старецът извади заявка за тридесет чувала царевица и постави пачка от 150 бира върху бюрото. Фелдхайм подпечата формуляра за получаване на заявката и го изпрати към хангара, където войниците разтоварваха един С–130, току-що пристигнал от Берлин.
Парите бяха прибрани и заключени в касата, а Фелдхайм пресметна наум увеличението на банковата си сметка.
— Игбу.
Вратата се отвори отново, докато Фелдхайм се беше обърнал, за да подпише купчина заповеди за освобождаване на храни, подадени от някои от неговите хора. Вратата се затвори съвсем тихо.
Той погледна новия си клиент. Много едър мъж. Под издутите кафяви панталони се подаваха дебели боси нозе, а нагоре беше облечен в изцапана сива риза. Бялата „шама“ беше преметната през рамото му като наметало, но краят й беше вдигнат, за да покрива главата. Много странно, но той носеше евтини слънчеви очила, а в ръката си държеше бастун „дула“, от какъвто явно нямаше никаква нужда. Огледа се наоколо с поглед на професионален борец.
— Каква е заявката ти? — върна се Фелдхайм към писмената си работа.
Не последва отговор и Фелдхайм отново вдигна глава. Мъжът свали слънчевите очила и края на шамата от главата си. Беше със съвсем гола глава и почти синьочерен. Големите му очи бяха малко дръпнати, а ноздрите му като на бик. Върху слепоочията му отстрани на веждите имаше татуирани светкавици, а на лявата му буза — дълъг белег от куршум.