— Не разбирам.
— Боя се, че те направих престъпник в очите му, полковник. Казах на чеха, че ще ми позволиш да му доставя храна и медикаменти, както и че ще гарантираш безопасно придвижване на сирачетата му в замяна на един милион долара от израелското правителство.
Мина минута, докато Моботе осъзнае ролята, която му беше предоставена, но когато разбра, лицето му сякаш полилавя, той стана от стола и стисна юмруци.
— Няма да направя това! — изрева той и стените на бараката се разклатиха, а Фелдхайм отстъпи и се скри зад бюрото си. — Няма да държа децата заради пари!
— Няма ли? — попита Фелдхайм с цялата смелост, която успя да събере.
— Никога!
— Наистина ли? — премина на родния си виенски диалект Фелдхайм. — А какъв беше онзи инцидент в Еритрея? Тогава ти нападна израелците без подобни угризения…
— Не беше заради тях. Исках да покажа, че ние също заслужаваме да си имаме провинция, и не беше за пари!
— Колко благородно, полковник. Я ми кажи, колко струва освобождаването на Оромо?
— Не става дума за пари. — Мускулите върху врата на Моботе изпъкнаха като въжета.
— А как ще купиш още оръжие, лекарства, средства за комуникации?
— Ние имаме тези неща.
— Нямате нищо — изсъска Фелдхайм, докато преценяваше възможностите си за безопасна вербална контраатака. — Криете се в онези гори, защото почти нямате патрони и освен това трябва да идвате при мен и да ме молите за храна. — Той продължи, преди другият да е осъзнал унижението. — Можете ли да се храните с политическите си лозунги? Да не мислите, че освобождението се постига с мечти? То изисква сила, а това означава пари. И кой ще ви ги даде? Коя държава? Кой крал? На кого му пука за Оромо освен на теб, полковник? И кой може да ви снабди със средствата да постигнете мечтите си освен мен?
Също като наивно дете, на което са се скарали за глупостта му, Моботе остана на мястото си и бавно започна да се успокоява. Очите му блестяха към Фелдхайм, ноздрите му се надуваха, но той отново отиде да седне на стола и погледна коленете си, докато шепнеше тихо, убеждавайки сам себе си.
— Трябват ни още оръжия… амуниции… храна…
— Да — кимна рязко Фелдхайм. — И повярвай, един милион долара са нищо за тези израелци. С него не могат да купят дори и един боен танк, а парите им така или иначе идват от американците. За тях това е нищо. За теб обаче то означава родина.
Моботе вече не можеше да погледне към Фелдхайм. Когато накрая заговори, гласът му беше спаднал с цяла октава.
— Обясни ми, майоре — тихо изрече Моботе. — На обикновен английски език, без намеци.
— Закарай хората си при сиропиталището на чеха и направете обсада. Аз ще добавя малко амуниции към пратката с храните ви. Не позволявайте на никой и нищо да влиза или излиза, докато Крумлов не прати човек, който да съобщи съгласието му с твоите условия.
— Моите условия.
— Да, полковник. Това ще бъдат твои условия, твои искания — каза Фелдхайм. — Силният диктува правилата на играта. — Той погрешно заключи, че Моботе няма да разбере двусмислицата.
Африканецът изчака, но Фелдхайм не продължи.
— Това ли е всичко? — попита Моботе.
— Засега. — Фелдхайм бутна формуляра за храните по бюрото.
Моботе се изправи, взе формуляра, уви голямата си остригана глава и постави слънчевите си очила. Вдигна бастуна „дула“, отиде до вратата и се обърна.
— А ако блокадата не подейства, майор Фелдхайм?
— Тогава ще атакуваш, полковник Моботе. — Австриецът вдигна юмрук. — Ще атакуваш!
10.
Бахир Дар
5 май
Стоманата на пистолета на Екщайн беше студена като бучка лед, опряна отзад върху кръста му, но така пъхнат в колана на джинсите, му придаваше известно спокойствие, докато стоеше сам в тъмната урва на югоизток от езерото Тана. Също както каубоите от американския Запад, израелецът беше научен от малък да си служи с оръжие, да го уважава и да го използва без колебание, когато е необходимо. И понеже беше роден в „лошо обкръжение“, той не гледаше на оръжието нито като символ на мъжество, нито като на възможност, която би могла да се дискутира от търсещи популярност законодатели. Това беше просто допълнение към личността му и без него се чувстваше почти като модно облечена жена, която си е забравила чантата.
Той погледна нощното небе и потръпна въпреки зеления вълнен пуловер и бейзболната шапка, обърната с козирката към тила. Към полунощ африканската земя беше се лишила от топлината си, но треперенето му не се дължеше толкова на студа, колкото на напрежението. Мъжът, когото чакаше, щеше да се спусне към него от около 5 000 метра височина и леденият студ във висините щеше да бъде много по-смразяващ от лекото неудобство, което усещаше Екщайн от хладината.