Той бързо потри длани, а после примижа към светещия циферблат на часовника си. До полунощ оставаха пет минути, а от близо четиридесет и осем часа, откакто той и Баум бяха стъпили в сиропиталището на Крумлов, беше прекарал повечето време из дивите пътища по планините.
Първата сутрин едва не се сби с Дюбе заради лендроувъра, но Баум убеди Крумлов, че оперативните приоритети на Екщайн са по-важни и поради естеството на професията му, секретни. Затова, докато Дюбе ръмжеше и стискаше юмруци, Екщайн взе колата и подкара към Бахир Дар.
Предварително уговорената му „пощенска кутия“ беше малко крайпътно кафене в близост до езерото, чийто млад собственик беше услужвал на фотографа Антъни Хартстоун при предишните му пътувания. В този случай друг чужденец беше пристигнал преди няколко дни от Адис и платил добре на момчето, за да скрие плоската дървена кутия от пури. Капакът беше залепен добре и когато Екщайн пристигна да си я прибере, с удоволствие отбеляза, че кутията не е пипана въпреки тежестта й. Това доказваше, че мощният „Браунинг“ е преминал успешно пътя си от Йерусалим дотук. Той възнагради усмихнатото момче зад олющения тезгях с поредния квинтет американски президенти, а после седна до прашната дървена маса и пи от топлата „Пепси“, докато момчето излезе от кафенето, за да обслужи някакъв олющен фолксваген, спрял за бензин.
Екщайн извади сгъваем нож, отвори кутията и прибра пистолета заедно с резервния пълнител в чантата за фотоапарата. След това постави в кутията снимката с вероятната къртица, дадена му от Крумлов, внимателно загря изсъхналото лепило със запалката си, за да го поразтопи, затвори здраво капака и върна кутията на мястото й под тезгяха. Същият резидент на АМАН, който беше доставил кутията, скоро щеше да пристигне от Адис Абеба и да си я прибере. Той седна отново до масата и започна да кодира съобщението до Очко и щаба на Специални операции.
Макар техническият свят на съвременния шпионаж да е пълен с впечатляващи играчки като високоскоростни мигновени трансмитери и сателитни предаватели, когато ставаше дума за тайни съобщения, Екщайн и Баум се придържаха към по-старовремски методи. Все още някои от най-примитивните методи са си и най-сигурни и те често ползваха простия, древен код с книга, без да се съобразяват с изискванията на началници като генерал Бен-Цион.
Баум и Екщайн, както и избрани членове на тяхното „семейство“, винаги носеха със себе си еднакви поокъсани екземпляри на издадената от „Пенгуин“ книга на Хемингуей „Сбогом на оръжията“. Когато бяха разделени, си комуникираха с кодирани съобщения, като използваха избрана страница от книгата. Човек написва съобщението си на английски, намира буквите в даден пасаж, след това прави матрица от цифри, за да обозначи всяка от буквите с мястото й в реда и поредността в него. По предварителна уговорка понякога кодираха допълнително чрез умножение на цифрата с друга и посочваха номера на страницата чрез цитат. Когато обаче биваха заедно на операция, би било грях и двамата да носят книгата и затова Баум беше оставил своята в треперещите ръце на Очко в Йерусалим.
Екщайн се обади на Очко от древния телефон върху тезгяха, като подаде разговора за сметка на Службата. Той поздрави на английски евреина от руски произход, а после заяви, че като нает от фирмата фотограф иска веднага да му бъде изпратен пакетът с негативите, които е снимал на място. Списъкът с номерата на негативите, който съобщи Екщайн, беше, естествено, кодираното му искане за незабавна подкрепа на мисията.
— Аз… не мисля, че ще можем да го направим толкова бързо — възрази Очко, щом дешифрира съобщението с компютъра си.
— Просто предай това на шефа — настоя Екщайн. Ставаше дума за самия Бен-Цион.
— Не мога. Тоест ще го направя, но ти знаеш, че той няма…
— И не приемай „не“ за отговор. Кажи му, че ако иска да му донеса „Пулицър“, трябва да ми изпрати филма.
— Пулицър ли?
— Абе направи го. Той ще ти се поразвика, но от това няма да умреш.
— Ще се развика ли? Направо може да ме застреля.
Екщайн затвори. Това беше единственият начин да победи несигурността на Очко, а подобно едностранно искане от бойното поле беше единственият начин да осигури съгласието на Бен-Цион. Един разговор с генерала би протекъл само с куп откази и обвинения от негова страна.
Съобщението му, естествено, нямаше нищо общо с филмче. И освен това искането трябваше да бъде одобрено от генералния щаб. Но в израелската армия продължава да съществува старата традиция по отношение на хората, намиращи се на бойното поле — войникът в опасност има право да изисква всякаква необходима му логистична подкрепа и да я получи.