Екщайн не само искаше необходимите медикаменти за децата, но също така и лекар. Ако искаха малките да оживеят след какъвто и да било поход до мястото на измъкване, те трябваше да бъдат прегледани, лекувани и нахранени. Но така или иначе нямаше да получат лукса да пристигне специалист по тропически болести. Лекарят трябваше да бъде избран от служителите в армията и при това да може да се спусне от небето.
Въпреки че в израелската армия беше практика грубите фронтови лекари да придружават елитните войски в най-опасните им мисии, в цялата страна има може би само петима души, които не само могат да скачат с парашут, но също са в състояние да извършат скок от голяма височина с отваряне на парашута в близост до точката за приземяване. Те са започнали военната си кариера като доброволци в елитните части на командосите като „Саярет Маткал“, морските командоси или военновъздушното разузнаване и парашутните десантни части. Преминали през многобройни тайни и страшни мисии, те са се уволнили и записали да учат медицина.
След време обаче тези мъже са установили, че се чувстват по-уверени на вражеска територия, отколкото в отделението за бърза помощ в болницата и затова са се завърнали в своите части като доктори. Често явление е да се срещне името на такъв лекар в списъка на убитите на бойното поле в някоя особено кървава погранична операция. В сутрешното издание на „Маарив“ често се появяваха оградени в черна рамка млади лица, сред които някой около тридесетгодишен лекар, също загинал на бойното поле.
За Екщайн не беше лесно да вземе решение за искането на подобен талант. По време на кариерата си се беше запознал с потенциалните кандидати, тъй като тези мъже постъпваха и участваха като доброволци в най-опасни мисии. Беше съобщил час и точни координати за мястото на скока и макар да не знаеше кой точно ще пристигне откъм черното небе като въоръжен Дедал, не се съмняваше, че този човек ще бъде най-добър от най-добрите.
Той огледа още веднъж равното дъно на изхода на урвата, доволен, че е избрал най-добрия възможен терен за „сляпа“ зона за приземяване. Районът му напомняше на лунния пейзаж в Северен Синай с големите пространства втвърдена глина, светлосиви под светлината на звездите. Имаше тук-таме бодливи храсти, хвърлящи рошави сенки, но всеки парашутист би предпочел да си набоде задника, вместо да си счупи крак върху твърдата скала. Той примижа към хълмовете в далечината и няколкото светлинки на Бахир Дар, намиращ се на шест километра на северозапад и на 500 метра по-високо плато. После, за да се увери, извади от джоба си глобалната позиционираща система, изработена като „пейджър“, и отново провери координатите, които беше избрал, преди да се свърже с Йерусалим.
Зелената точка на секундарната стрелка на часовника му премина дванадесет и Екщайн тръгна, като извади запалка „Зипо“ от джоба си. За дневно скачане зоната се маркира с цветни плоскости и димка като ветропоказател. Нощно време трябва да се бележи както зоната, така и посоката на вятъра с триъгълник от светлини. Той не носеше химически лампи и затова разчиташе на традиционните маркери за израелската армия, използвани още от времето на Съпротивата (Хагана).
Беше взел от кафенето в Бахир Дар три празни кутийки от консерва, напълни ги с пясък, направи три фитила от скъсан чувал и ги напои с бензин. После провери посоката на вятъра и оформи с трите „гузниким“ триъгълник с удължен връх. Сега бързо изтича да запали трите фитила, а после зае позиция отстрани.
Той се вгледа към тъмното небе, наострил уши като немска овчарка, защото знаеше, че няма да чуе двигателите на самолета за специални операции „Арава“ с плосък корем, тъй като той ще ги угаси на повече от четири хиляди метра височина. Но в този момент, когато вече е запалил сигналите и лекарят е скочил в студената нощ, той знаеше, че операцията е най-уязвима. Ако някой неизвестен фактор е компрометирал операцията, врагът може да нападне. Все така загледан нагоре към небето, Екщайн извади пистолета си и освободи затвора колкото можеше по-тихо. Задържа оръжието с ръка до бедрото си.
Представяше си сега доктора, летящ с разперени ръце и крака през тъмнината, поглеждащ висотомера върху китката си и следящ стрелката, докато метрите до земята се изнизват. Чувстваше острия вятър, който се опитва да разкъса костюма му, да бие в лицето му. Самият той го беше изпитвал много пъти. Сега не можеше да стори нищо, за да помогне на този човек, и затова мислите му се насочиха към вчерашното връщане в сиропиталището на Крумлов, където Бени беше успял да го снабди с един стар джип марка „Рено“, който да замени скъпоценния лендроувър на Крумлов. Сега джипът се намираше наблизо, полускрит под един голям храст.