— Екщайн?
— Хартстоун по тези земи — отговори на английски Екщайн.
— Добре — протегна мазолеста ръка докторът. — Аз съм Моти Ротбард.
— Нямаш ли си боен псевдоним?
— Макс. — Докторът се понаведе и разтри колената си.
— Хубаво. Как мина спускането?
— Беше ужасно студено, а и видях гузниците ти чак когато се спуснах на петстотин метра.
— Съжалявам — сви рамене Екщайн. — Това беше най-доброто, което успях да скалъпя. — Той пристъпи по-близо до доктора и разгледа лицето му, когато си свали шлема и откри острите, черни къдрици и дебели вежди над светли очи. — Познавам те. Ти не работиш ли в Тел Ноф? — попита Екщайн. Имаше предвид военновъздушната школа на израелската армия.
— Да — кимна Макс. — И аз те познавам. Ти си онзи тип с простреляното коляно, който все се опитва да се промъкне в някой от самолетите ни за скокове.
Екщайн се изсмя тихо.
— Аз съм.
— Идиот — ухили му се Макс. — На тази възраст аз вече мразя тези глупости, а ти още си мислиш, че е приятно.
— Може би не ми трябва доктор-хирург, а психолог.
Парашутът заплашваше да се издуе и отлети с полъха на вятъра. Екщайн го посочи.
— Дай да заровим парашута и да тръгваме.
— Да го заровим ли? — намръщи се докторът. — Бен-Цион ми каза да го събера и да го върна.
— Защото е стиснато копеле — изсумтя Екщайн. — Ако си го иска, да дойде и да си го прибере сам. — Той извади малкия си сгъваем нож и отиде да освободи парашута от тръните. Макс носеше бойна жилетка върху комбинезона си и също извади нож, сви рамене и го последва.
— Добре. Ти си командир на бойното поле.
Двамата коленичиха и изкопаха квадратна дупка, после Екщайн умело сгъна парашута и го прибра в опаковката.
— Къде са припасите? — попита той, когато покриха дупката с пясък, а след това я прикриха с камъни и клонки.
— Хвърлих торбата на около двеста метра.
Екщайн спря да работи и вдигна тревожно глава.
— Хвърлил си я? — Торбата трябваше да виси на въже под хамута на хирурга, докато се спускаше, но като я хвърли от двеста метра, би унищожил всички по-чупливи предмети. Макс потупа Екщайн по рамото.
— Тя си имаше товарен парашут и инфрачервен сигнал. Да не мислиш, че в медицинския институт приемат всеки идиот? — Той се изправи, измъкна малък уред за нощно виждане от джоба на гърдите си, приближи го до окото си и огледа долчинката. — А, ето я — каза той и посочи с ръка.
Екщайн срита още малко пръст върху пресния гроб на парашута, после приглади мястото с длани и се изправи.
— Аххх — каза Макс, загледан в гроба на парашута си и цитира заглавие от известна книга с еврейска поезия. — „Покривало в пустинята“.
— Аба Ковнер — позна автора Екщайн.
— О, интелигентен човек. Откога насам Бен-Цион назначава учени хора при себе си?
— Не го прави. Ние прикриваме интелигентността си, за да не се чувства заплашен.
Макс се изсмя и двамата мъже тръгнаха да вземат торбата с припасите.
В Африка няма нежно преминаване от здрач към мрак, нито бавен изгрев на зазоряване. Тук сякаш светът е плосък като огромно море от жадни храсти върху плитките вълни на пустинята и вместо постепенно преминаване на нощта в ден, светлината внезапно се издига в небето като прилив от бляскав неон.
Екщайн и Макс бяха взели торбата с припасите и я отнесоха до скрития джип, където Макс извади от нея найлонов плик и смени униформата си на командос с чифт джинси и трикотажна селска блуза. Докато Екщайн откара реното обратно на пътя за Бахир Дар и потегли покрай брега на езерото Тана, синкавата зора вече обагряше гладките му води. Огромни ята фламинго се спускаха към брега като вихрушки от розови пеперуди и на Екщайн му се наложи да спира на няколко пъти, когато малки стада антилопи внезапно пресичаха шосето.
Карането на стандартна кола винаги предизвикваше болки в коляното на Екщайн поради нуждата от често натискане на педалите за газ и спирачка, но той беше доволен, че се намира зад кормилото на старата, зелена бойна кола с избелял брезентов покрив. Кой знае как Баум беше успял да намери джипа в тази пустош, използвайки помощта на Манчестър като водач. Екщайн се усмихна, като си представи как пълният полковник подкупва някой местен наблюдател, за да „наеме“ транспортното му средство. Но докато продължаваше да кара, усмивката му угасна, защото Макс, който се показа доста весел и разговорлив след ужасяващото си пристигане, сега седеше в пътническата седалка и гледаше мълчаливо околния пейзаж. Докторът беше замислен.
— Предполагам, че Бен-Цион те е запознал с „Чародей“. — Екщайн наруши тишината, състояща се от плющенето на вятъра през отворените прозорци, ръмженето на двигателя и свиренето на гумите по пропукания асфалт.