— Искам да ги сменя — внезапно заяви Екщайн.
— Какво искаш да смениш? Управлението ли? — недоверчиво попита Баум. Не можеше да си представи Екщайн да се върне отново в отдела за обучение или да седи на някое бюро в АМАН и да анализира придвижванията на сирийските войски по данните, изпращани от оперативните агенти за движението на потока от проститутки.
— Дрехите — размърда се на мястото си Екщайн. Измъкна от кутията на Баум цигара и натисна запалката на колата. Искаше му се да натисне клаксона, но тогава пазачките сигурно щяха да го накарат да излезе от редицата и да претърсят цялата кола, като обърнат багажника наопаки. Нито той, нито Баум бяха спали повече от тридесет и шест часа. Сега очите го смъдяха, сякаш посипани с пясък, в устата му горчеше, а стомахът му направо виеше.
Ракетоносецът се беше движил на зиг-заг на север през Червено море, после премина демаркационната линия право нагоре в залива Акаба, а там, малко на юг от курортния град Ейлат разтовариха бежанците на „цивилно“ пристанище. От местното летище ги вдигна един С–130 на военновъздушните сили и така или иначе шокираните от различната културна среда етиопци бяха подложени на чудото от гръмовен звук и полет. Затова предпочетоха да пеят амарски народни песни, вместо да надничат през прозорчетата на машината към преминаващата отдолу пустиня Негев.
На йерусалимското летище „Атарот“ ги посрещнаха представители на Еврейската агенция за емиграция и Смесения комитет за подпомагане на евреите, но утринните фантазии на Екщайн да докуцука до дома си и да зърне сина си, преди да е тръгнал за училище, бяха издухани от куриера, докарал собствения му форд и размахал бележка от Бен-Цион. Както винаги, нареждането на Ицик беше възпитано, приятно и поднесено с дължимите извинения:
8,00 часа. Съвещание в Кирия. Б. Ц.
Ейтан и Бени бяха успели да вземат назаем някакви сандали и тениски от един селски магазин по пътя към Тел Авив, но и двамата още бяха обути в нещастните си влажни бойни панталони.
— Задникът ми се подпали.
— Това не се дължи на панталоните ти, синко.
— Хайде сега. Първо ми се правиш на литературен ерудит, а сега и на Зигмунд Фройд. Не мога да ти насмогна на умнотиите.
Едно от момичетата при портала приближи прозорчето на Екщайн. Беше сержант, висока като волейболистка, с гарвановочерна коса, прибрана на дебела конска опашка. Палците й бяха пъхнати под дебелия кожен колан и червените лакирани нокти потрепваха по кобура на деветмилиметровия пистолет „Йерихон“.
— Добро утро — поздрави я Екщайн и подаде военната си лична карта, издадена от АМАН. Устните й изобразиха усмивка, но очите й сериозно огледаха снимката, а после лицето му. Тя върна картата и се наведе, за да погледне Баум, който държеше личната си карта обърната към нея и допряна до едното от големите му уши. Плешивата му глава, дебелият врат и образът от ламинираната снимка бяха съвсем лесни за сравнение и този път сержантката се усмихна истински, показвайки леко счупения си преден зъб. Екщайн не можа да се сдържи да не трепне при мисълта за приятеля й, подложен на опасността от този остър ръб. Тя ги пропусна да влязат.
Главният щаб въпреки множеството военни е един от най-привлекателните държавни комплекси в Израел. Той е нещо като военен „Дисниленд“, лабиринт от противоречиви архитектурни стилове. Тук редица панелни бараки със снежнобяла мазилка, там висока остъклена сграда, завършваща с красиво прикрита патрулна пътека върху покрива, който на свой ред се намира под друга кула, завършваща с купчина сателитни чинии.
Онова, което краси комплекса, е множеството грижливо поддържани дървета. Тропически палми, ливански кедри и йерусалимски борове са заобиколени чак до стъблата от яркочервени рози, виолетови теменужки, бели маргарити и жълти тигрови очи.
В сградата, към която Екщайн и Баум се насочиха, се намира кабинетът на министър-председателя. Тя представлява класическа къща от времето на британския мандат. Каменните й стени почти не се виждат зад гъстите листа на пълзящите растения. По идеално чистите пътечки пред входа се разхождат редници, които непрекъснато се грижат за цветята в градината, а полковник Маргалиот, който е шеф-иконом на тази сграда още от времето, когато е бил старшина, им крещи непрекъснато: