— Какво искаш да кажеш?
— Възможно ли е да има две къртици? Една, която сме хванали, и друга, която не сме?
— Ти, Ури, да не си луд? — Генералът завъртя пръст до слепоочието си. — Две къртици?
— Помисли, Ицик. Много добре направена игра с примамка. Хората на Мосад казаха, че не им е било лесно да хванат първия, но не е било и чак толкова сложно. Той е правил грешки. Малки, но все пак грешки. Може би е бил примамката, жертвен агнец. Щом го хванахме, ние престанахме да търсим. Сега Крумлов идва при нас с истинската къртица, а ние мислим само за спасяването на собствената си фалшива връзка.
— Леле, ужасно е даже да се помисли такова нещо — прошепна Юдит.
— Ох, за бога! — Ицик затвори шумно дебелата папка и вдигна огромните си длани към небето. — Заобиколен съм от фантазьори! Втора къртица? А първата била само за примамка? Ури, прекаляваш с четенето на Лъдлъм.
Бадаш се намръщи.
— Кой е Лъдлъм? — Не беше човек, пристрастен към четене на романи. Обичаше да чете документални книги за престъпността и списания за мотоциклети.
— Няма значение — махна недоволно с ръка Бен-Цион.
Бадаш сви рамене и понеже нямаше какво друго да прави, докато минат оставащите до връзката минути, бръкна в джоба на ризата си и извади пакет цигари.
— Не го прави — посочи Ицик цигарите. — Че съм на ръба да ги започна отново.
Бадаш въздъхна и прибра кутията. Осигуреният против подслушване бежов телефон върху бюрото на Ицик звънна и генералът грабна слушалката.
— Да, свържи ме — изсумтя той в слушалката, а после я отдалечи от ухото си, докато някой от комуникационния център бързо омекоти острия писък на сателитната връзка. Екщайн и Макс вероятно бяха спрели на върха на някакъв ветровит хълм по пътя си към сиропиталището. Докато чакаше, Ицик изгледа гостите в кабинета си с изражението „сега ще видим кой командва тук“. После се заслуша в гласа от слушалката.
— Да, аз съм, господин Хартстоун — изръмжа той. — Твоята зла съдба. — Изчака за миг, а после изви очи към тавана. — Да, предаването е засекретено! С изключение на хората от малобройния ти фен-клуб, които са тук, при мен. — Очко сведе поглед към смачканите си обувки. — А сега построй бързо картонената си кула, за да мога веднага да ти я разруша.
Бен-Цион слуша известно време, макар че в един момент се изправи и започна да се разхожда със слушалката в ръка, ограничен от кабела й. Вече размахваше юмрук, а лицето му почервеня, след което прекъсна Екщайн.
— А сега ти ме чуй, Хартстоун. Въпреки цялата пропаганда, разпространявана от Еврейската агенция, не всички правителствени организации тук се занимават с благотворителна дейност. Време е вече ти и полковник Дядо Коледа да оставите кървящите си сърца у дома и да започнете да мислите като професионалисти. — Екщайн явно възразяваше, но генералът замлъкна само колкото да си поеме дъх. — Не ми пука за тях! Точно така! Тази мисия не се отнася за тях. Някой друг ще се погрижи за това по-късно, а ако не, изобщо не ми пука за впечатлението пред обществото. Сега само ще изпълнявате заповедите ми и ще правите онова, за което са ви обучавали, защото иначе ще продавате гнили зеленчуци на пазара, като си дойдете, ясно ли е? Край! — Той прекъсна разговора, като тръшна слушалката върху апарата.
Никой в стаята не помръдна, докато чакаха Ицик да се успокои. Но генералът вече не беше ядосан. Всъщност по устните му премина лека усмивка, намек на доволство. Все пак беше направил всичко възможно и при това пред свидетели. Той погледна вратата, на която се почука тихо.
— Влез — изръмжа той.
В стаята влезе куриер. Беше с цивилни дрехи и носеше чанта. Ризата му беше изпотена под мишниците, а въздългата му коса разрошена, сякаш е карал с отворен прозорец.
— Доставка чрез Кирия, получена от Африка — каза той. — Някой трябва да ми се подпише.
Юдит стана и взе формуляра, докато младият мъж отвори чантата и извади кутията за пури на Екщайн. Тя се подписа, взе кутията и я остави върху бюрото на Ицик. Куриерът кимна и напусна кабинета.
Ицик погледна кутията, но не си направи труда да я докосне. Беше запечатана допълнително от посолството в Адис Абеба с нещо, което приличаше на лепенка за веществени доказателства. Това показваше, че в посолството са прегледали на рентген кутията и са одобрили предаването й чрез дипломатическата поща като самолетна доставка. Израелските разузнавателни служби бяха създали традицията да взривяват враговете си с устройства за дистанционно управление, поради което бяха двойно по-подозрителни към подобни специални доставки даже и когато са изпратени от собствените им оперативни служители.