— Ще го мъчим ли, Бени? С водни капки? — Гласът на Ейтан беше пълен с презрение. — Или ще му забиваме клечки под ноктите? Или просто ще доближим пистолет до главата на Доминик и ще я накараме да коленичи пред него?
— Слушай, Ейтан… — Бени пристъпи напред и постави длан върху рамото на Екщайн, но майорът я отхвърли.
— Аз няма да го направя, Бени. Няма!
— Слушай, Ейтан. — Бени свали ръката си от рамото му, но веднага го стисна силно на същото място и го изгледа с онзи поглед, който често караше пленените терористи да кажат и майчиното си мляко. — Чувал съм тези думи и преди. Всеки път, когато ти се възлага мокра задача, ти винаги пискаш и се дърпаш, бориш се със собствените си демони, докато не ти напомня кой си. Тогава разбираш и приемаш. Този път ми се иска да го избягна, ако позволиш. Предстои ни битка в проклетата Африка и просто нямаме време.
Екщайн щеше да възрази отново, но разбираше, че Бени е прав. То беше просто игра на разума, начин сам да се оправдае, че убива, но с нежелание. Той се прегърби и Бени отпусна рамото му. После дръпна дълго от цигарата си и погледна звездите.
— Просто не искам да завърша кариерата си по този начин.
— Но тук не става дума за твоята кариера. Нали? Ние предпазваме нашите проекти за противоракетна система. Ако сирийците ги получат, и руснаците ще ги имат. Ако руснаците ги имат, те ще ги продадат на китайците. После китайците само ще модифицират ракетите, които продават на Багдад, ще ги направят да се движат като тирбушон или кой знае как, проклети да са, и тогава нищо няма да може да ги свали. А следващия път, когато на Саддам му се разпени пикнята, с Тел Авив ще е свършено.
— Точно така! Ами я си представи, че този тук е прав? Представи си, излезе, че информацията му е била точна, а ние сме го хвърлили в гроба за няма нищо?
— А я си представи, че той продължава да работи за врага? Представи си, че всичко е нагласено, а ти лично го пазиш и го вкарваш в прегръдките на собственото си семейство? Говориш за край на кариерата си с неприятна постъпка. Наистина ли искаш да си спомнят за теб като за патетично емоционален офицер, който е отворил вратите пред троянския кон?
Екщайн се замисли дълго и сериозно над думите му. Погледна през тъмнината към малките огньове, гаснещи вече под ботушите на Дюбе, и шепите пръст, които наемникът хвърляше с мазолестите си ръце. Замисли се за Крумлов и Ники, за начина, по който чехът, независимо какво е правил преди или какво таи в душата си, показва истинска загриженост за децата и медицинската им сестра, независимо че използва и тях, както собствената си тайна, за да му осигурят безопасно преминаване на другата страна. Вярно, че Екщайн винаги се бореше с емоционални възли в навечерието на всяка мисия, изискваща проливането на кръв, и че в края на краищата изпълняваше дадените му заповеди. Господ знае колко ли скърбящи продължават да проклинат онова неизвестно лице, което си е лично негово. А сега можеше да изиграе ролята си неправилно и да докара смъртоносен вирус в страната си, но беше готов да преглътне това. Просто не можеше да убива повече. Особено по този начин.
— Да, няма да го направя — тихо каза той на Бени, който поклати глава. — Интуицията ми показва, че той е чист. И аз няма да стана убиец на пророка.
Бени пушеше и гледаше майора си в тъмнината. Би могъл и сам да изпълни заповедта, но как би помогнало това на Екщайн? Ще го накажат за неизпълнение на заповед ли? Ще го разжалват ли? Или ще го предадат на военен съд, или още по-лошо? Ами ако той е прав и инстинктът му не греши? Кариерите и на двама им са почти към края си. Поотделно ли ще си тръгнат от сцената? Единият наляво, а другият надясно? Бени си имаше пораснали синове, с които се гордееше, но гърдите му се издуваха от гордост заради качествата на Ейтан не по-малко, отколкото ако беше негова плът и кръв.
Затова той реши да уважи решението на другаря си и да застане до него като равен. Като партньор, какъвто му е бил винаги.
— Добре — каза той. — Значи не искаш да бъдеш убиец на пророк. Само че бъди готов, синко, защото може да се окаже, че си станал пастир на дявола.
— Чувствам, че ушите ми горят, господа. — Беше гласът на Крумлов. Бени и Ейтан се извърнаха стреснато към него. Дотолкова бяха затънали в проблема за решаването на съдбата му, че не чуха приближаването му. — Не че разбирам и дума на иврит…
Бени се усмихна, но само с устни. Един добър разузнавач може да говори езика ти свободно и да не се издаде с години. Американските шефове на служби в Израел бяха такива. Хващат те в някой ъгъл по време на прощалния си банкет и ти заговарят на чист, уличен иврит само с лек тексаски акцент.