— Не така! Ще убиеш цветята! Пръскай с лека струйка! Лека!
Той е едър мъж с тъмна коса и изгладена униформа и отличителни знаци върху пагоните. Ръкавите на ризата му са направени достатъчно широки, за да може да ги навие чак до раменете над масивните си мускули. Когато си поканен, Маргалиот с удоволствие ще ти направи кафе в кухнята и ще седне да пийне заедно с теб. Но ако нямаш работа тук, лицето му на любезен домакин ще се смръщи бурно и нищо чудно направо да те изхвърли навън с ритник по задника.
В съответствие с израелските военни и социални традиции кабинетът на министър-председателя не е личен анклав на държавния глава, а комплекс от скромни помещения и места за провеждане на секретни съвещания, използвани от различни разузнавателни служби и клонове на Министерството на отбраната за „специални проекти“ и за разрешаване на опасни и спешни ситуации. Все пак, когато министър-председателят дойде лично да използва помещенията си на забранените за достъп по-горни етажи, всеки друг е длъжен да си намери място в околността, защото Маргалиот се появява и му показва вратата като пътен полицай.
Екщайн и Баум спряха на големия паркинг точно срещу къщата. Явно се провеждаше някакво спешно съвещание, защото паркингът беше пълен с добре измити бели служебни коли и големи кафяви микробуси шевролети, накичени с антени като фантастични насекоми. Откъм отворените прозорци се чуваше пукането на радиостанции, а шофьорите в изгладени униформи се въртяха около колите. Всички бяха красиви, млади мъже, изглеждащи по-скоро като манекени от модни реклами за джинси. Те отпиваха кафе от картонени чаши, пушеха или лъскаха с меки кърпи колите си, а когато Екщайн и Баум слязоха от синята фиеста и вътре не остана шофьор, момчетата ги изгледаха като низши офицери, незаслужаващи никакво внимание. Или пък като разузнавачи, които обикновено избягват да ползват шофьори, за да намалят бройката на ушите, които чуват конспиративните им разговори.
Двамата мъже пресякоха улицата към къщата с кабинета на министър-председателя, където Маргалиот се въртеше над някакви лалета и челото му вече се беше изпотило от слънцето. Когато зърна Баум, той веднага се изпъна.
— Джепето и Пинокио! — възкликна Маргалиот, а после огледа с присвити очи офицерите, жалките им сандали и мокри панталони, тениските с отпечатана на гърдите емблема на националната бейзболна лига на Израел.
— На бас, че знам откъде идвате. Но съм изненадан, че от джобовете ви не изскачат рибки.
— Какво, по дяволите, е станало със спазването на секретността в тази страна? — изръмжа под усмивката си Баум.
— Пресата вече го пусна. Със снимки. В тазсутрешния „Йедиот“. Фалашите и техните спасители. Лицата ви, естествено, са покрити с черни лентички. Не сте ли забелязали фотографа?
— Мога да забележа само собственото си легло — отвърна Екщайн.
Маргалиот се изсмя.
— Е, ще ви напоя с кафе, обаче кралят ви чака. — В тези кръгове значителното его на генерал Бен-Цион си имаше особена репутация. Маргалиот ги въведе вътре. — Най-добре да побързате. Той е в една от „чистите“ канцеларии. Номер двадесет и едно в задната част на къщата.
„Чистата“ канцелария е една от онези неописуеми стаи, които са напълно лишени от декор. Няма саксии с растения, няма семейни снимки върху бюрото, няма патриотични плакати или календари по сивите стени. Вътре имаше две метални бюра, един бял телефонен апарат, четири метални стола и един невключен вентилатор, поставен близо до широкия прозорец. Единствената миризма беше на дезинфектант, с който се мият подовете от керамични плочки, напомнящ за операционна зала или обществена тоалетна, в зависимост от ярко запечатаните в паметта на човека моменти.
Екщайн беше провеждал стотици срещи в такива стерилизирани помещения и те кой знае защо винаги го караха да настръхва. На такова безжизнено място можеш да убиеш човек и съвсем лесно да изчистиш доказателствата с руло тоалетна хартия и течен препарат за миене на прозорци.
Юдит Гринберг, секретарката на генерал Ицик Бен-Цион, седеше, скръстила крака, до бюрото вляво и почукваше с молив по корицата на бележника си. Вече беше младши лейтенант и с благословията на Ицик, една от малкото сред персонала на СпецОп, която почти винаги носеше униформа — зелена риза и панталони, скроени точно според младото й, стегнато тяло. Дългите, черни къдрици на Юдит, зелените очи и пакостливата усмивка понякога предизвикваха кратки еротични фантазии у Екщайн, а той си ги прощаваше, защото тя твърде много приличаше на съпругата му Симона. В остър контраст с приятното лице на Юдит, Рафаел Черниковски седеше до бюрото, приведен над преносимия си компютър и обвит в обичайното си мрачно настроение. Въпреки прякора си Очко, очите му не бяха нищо особено, а преждевременно оплешивялата му глава, очилата с метални рамки и стойката като въпросителна, показваха товара, който носи на раменете си в качеството си на разрешаващ заплетените ситуации оперативен помощник на Бени Баум.