— Вдигни го, Баум.
Бени погледна надолу. Беше окървавения дневник на Ники.
— Гледаше го и го искаше, нали? Вдигни го сега.
Бени се наведе и вдигна бележника. Да, чудил се беше дали дневникът не крие някаква жизненоважна тайна за Синята брада или истинските мотиви на чеха да дезертира.
— Четеш ли чешки? — изсъска Крумлов.
— Малко — отговори Бени. — Трябва ми време.
— Добре, мога да ти го оставя. Четивото е интересно. Страница след страница любовни писма до мен. Тя е писала всеки ден, Баум. — Той почти се задави от мъка. — Всеки ден!
Ейтан беше затаил дъх, защото се измъчваше от картината на неизмеримата мъка на Крумлов.
— Само прочети последната страница, Баум. Онези три реда.
Бени бавно отвори дневника. Страниците бяха изписани с много дребен почерк. Той обърна на последната страница, но Крумлов знаеше изреченията наизуст и му спести труда.
— Обичах те с цялото си сърце, Ян — изрече той с прегракнал шепот. — Но трябва да дойда и да те убия, любов моя. Само че аз няма да се опитвам да го направя, докато не бъда сигурна, че ще ми попречат. — Гласът му трепна и сълзите потекоха по лицето му.
Бени бавно затвори бележника.
— Съжаляваме — каза той.
Крумлов махна яростно с ръка.
— Видяхте ли? Тя извърши самоубийство заради мен. Тя се опита да направи онова, към което са я принудили, чак когато е била сигурна, че някой като Мишел Дюбе ще я спре. И знаете ли защо? Защото Ники знаеше истината. Тя знаеше моята мечта и искаше аз да я постигна.
Чехът започна да се разхожда напред-назад, като размахваше ръце и изказваше на глас мъката си.
— Вие си мислите, че аз съм някакъв си славянин, продавач на второразредни тайни, нали? Мислите си, че ме интересува някаква си вила на брега на Средиземно море и едрогърда израелка за любовница? Заради това ли, мислите, съм го направил? Че съм като стария бял ловец, изморен от живота, търсещ спокойствие сред красиви, чернокожи туземки?
Екщайн и Баум го гледаха като запленени зрители на първото кацане върху Луната. Той спря да ходи и се обърна към тях. Посочи с двете си ръце към гърдите на израелците.
— Аз не съм по-различен от вас, тайнствени приятели мои — натъртено каза Крумлов. — Не по-различен. Баща ми беше чешки партизанин по време на войната и когато тя свърши, макар и полужив, комунистите го направиха генерал. Генерал! Ранг, до който никой от нас няма да стигне, уверявам ви. И през цялото си красиво детство, възпитан като католик, което поначало беше забранено от Партията, аз исках единствено да бъда като него. Герой на страната си, истински офицер. И никога не съм се и досещал, че красивата ми майка, руса полякиня, е нещо по-различно от онова, което те двамата твърдяха — емигрантка от Варшава, която е открила своя принц върху потния му бял кон през 1945 година. Никога не съм си и представял, че грозният белег върху ръката й може да е от самонараняване, с което е искала да скрие тревожното си, ужасно минало. Чак след смъртта му открих истината. Да, тя е била емигрантка. Бегълка. И той я е открил полумъртва в една канавка. Тя е искала да стигне пеша до Прага. От Освиенцим!
Сега Крумлов трепереше. Цялото му тяло се тресеше от емоции, а Бени и Ейтан също се бяха разтреперили, докато го слушаха. Сякаш знаеха какво ще им каже и макар да не искаха, вярваха на всяка негова дума. Крумлов престана да вика и гласът му затихна. Сега беше друг глас, пълен със сълзи и кръв от разкъсаното му сърце.
— О, ще ви кажа кой е къртицата, приятели мои — прошепна той. — Но ще ви го кажа в Йерусалим. — Той хвърли цигарата си в краката им като ръкавица на ядосан рицар. — Защото аз съм евреин. Също като вас.
Той се извърна и изчезна в мрака на застрашения лагер.
ЧАСТ ТРЕТА
Спасители
Показаха ти статуя и ти казаха да й се молиш. Построиха ти храм и те затвориха в него, но така и не ти казаха цената, която ще трябва да платиш за онова, което си сторил…
Само добрите умират млади.
13.
Виена
7 май
Екщайн обичаше Виена, но сега не разбираше какво всъщност прави тук.
Беше сам сред сочната зеленина на парка „Пратер“. Мокрите дървета блестяха от дъжда, замъгляващ хладния летен въздух. Той постави ръка на челото си и се смръщи, опитвайки да си спомни. Имаше контакт по саткома с генерал Ицик Бен-Цион и някакъв спор, в който Екщайн настояваше за лична среща, преди да изпълни последната заповед на генерала. И, естествено, Ицик беше отказал.
Но той беше тук в топлата и елегантна австрийска столица на Бетовен, тортите „Сахер“ и аншлуса, а можеше да каже само, че в края на краищата разумът му е отказал под натиска на огромното напрежение. Твърде голямо напрежение, много години на заговорничене и планиране, премисляне и самооценки след свършен факт. Нещо най-накрая беше прекъснало в главата му и той нямаше спомен за двата дни пътуване от Африка до Европа. Не можеше да си спомни как е напуснал сиропиталището, как е стигнал в Адис Абеба, нито как е пристигнал на континента.