Но когато погледна дрехите си, видя, че е още облечен в мръсните джинси и потната риза. Чувстваше как дъждът мокри косата му и вдигна ръка, за да изстиска опашката си като пране. Внезапно му се прииска да се отърве от нея, независимо дали служи за прикритие към сегашния му образ или не. Най-накрая щеше да отреже тази проклета коса, усмихна се вътрешно и кимна доволно, защото си спомни един познат бръснар, работещ недалеч оттук на площада „Свети Стефан“.
Беше застанал върху широката асфалтова алея на входа към гигантския увеселителен парк „Пратер“ и внезапно генерал Бен-Цион се появи откъм остъклената бирария. Ближеше с удоволствие голям сладолед, нещо, което Екщайн никога не го беше виждал да прави. Екщайн се разтревожи, защото Ицик беше с парадна униформа, сякаш току-що излиза от дипломатически прием в местното израелско посолство или от симфоничен концерт в градската опера.
— Слушай — изрече басово на английски Ицик, щом спря пред майора. — Няма да се въртим в омагьосан кръг като това проклето гигантско колело. — Той посочи с палец през рамото си и Екщайн проследи жеста. Видя виенското колело на „Пратера“. Най-голямото в света. Вместо обикновените открити метални седалки всяка клетка беше като остъклено купе на кола, а самото колело се издигаше над сградите на Виена. — Достатъчно сме приказвали — продължи Ицик. — Чух всичките ти възражения и сега искам да се върнеш към плана и да изпълниш дадените заповеди.
— Аз винаги изпълнявам дадените заповеди, Ицик — каза Екщайн, макар да усещаше как в него се надига омраза и се опитваше да я потисне.
— Глупости. — Ицик погледна надолу, когато една голяма капка шоколадов сладолед падна върху лъснатите му обувки. Поколеба се дали да я изчисти, а после реши, че навеждането пред подчинения му би означавало израз на слабост. — Ти и Баум си мислите, че сте морални пазители на Божиите заповеди. Променяте всяко нареждане и заповед така, че да съответстват на приказната ви гледна точка по отношение на политиката.
— Нещата се промениха, Ицик. — Екщайн се опитваше да не забелязва обидата и да се придържа само към фактите.
— Нищо не се е променило.
— Мотивацията на този човек е ясна. Той е евреин и иска най-после да си дойде у дома, а без него се съмнявам, че бихме могли да изведем децата от страната.
— О, спести ми обясненията — изръмжа Ицик. — Кой, по дяволите, казва, че е евреин? Пък и да е, това прави мотивацията му още по-съмнителна. Също и онова, което предлага. А що се отнася до сираците му, ние нямаме ангажименти за емиграция. Особено в този случай.
— Ако си забравил, генерале, точно това е основният ангажимент на армията ни — възрази остро Екщайн. — При това в съответствие с доктрината за национална отбрана.
Ицик явно почувства също както Баум, че ако започне да спори тук с протежето на полковника, ще загуби спора. За да спечели време, той отиде да хвърли фунийката на сладоледа в кошчето за боклук и се върна, като пляскаше с длани. После пристъпи към Екщайн, заби пръст в гърдите му и го изгледа отвисоко.
— Ще си изпълниш дълга, Екщайн.
— Кой дълг? — Екщайн нямаше да позволи да го уплаши, сви юмруци и ги подпря на кръста. — Напускам веднага след тази мисия и не желая да остана в историята на АМАН като безмозъчен убиец, изоставил група беззащитни еврейчета негърчета само защото нашето правителство се ръководи от бели расисти.
— Ама какви ги дрънкаш, по дяволите? — Ицик най-после изпусна яда си и една млада австрийска двойка, минаваща наблизо, се изсмя. — Ние вече прибрахме хиляди черни бежанци от онази боклукчийска яма. А ти не си проклетият Мартин Лутър Кинг! А сега изпълнявай си заповедите и довърши Крумлов!
— Ако искате да убиете някого, защо не утрепете онзи проклет предател, за когото вече знаете? — отвърна със същата ярост Екщайн. Беше разтревожен от собствената си недискретност поради скандала на висок глас на публично място, при това в чужбина. Но не можеше да се спре и продължи: — Ако онова копеле „катастрофира“, американците няма да могат да се сърдят, нали?
Нещо в думите на Екщайн накара Ицик да се замисли и той мълчаливо започна да преценява възможностите. Всъщност идеята беше блестяща. „Тайната“ на завербувания двоен агент на Мосад вече беше известна на толкова много хора, че едва ли каналът за предаване на фалшиви сведения вече е безопасен. По-скоро това беше като наследен от цяла фамилия диамант — ако някой внезапно го хвърли в реката, споровете веднага ще бъдат прекратени. Но генералът бързо се отказа от тази мисъл, защото знаеше, че собствените му началници ще усетят в промяната на мнението му невъзможността да накара Екщайн и Баум да изпълняват заповедите му.