— А ти как попадна тук? — засмя се тя на глупавото му изражение.
Той всъщност не знаеше как е попаднал тук, но каза:
— Със самолет.
— Е? — Симона вдигна ръцете си в ръкавици. — И аз със самолет.
Екщайн я прегърна, а тя постави ръце върху рамената му и го целуна отново. Устните й бяха топли, нежни и влажни, а когато ги откъсна от неговите и той отвори очи, видя, че тя накланя глава и се усмихва закачливо. Усети твърдината на порасналия й корем като надута плажна топка, а гърдите й бяха пораснали също и тя имаше толкова блестящ вид, че той внезапно я пожела. Но погледна към мръсните си дрехи, притиснати към модното й облекло, и се засрами.
— Извини ме, Мона. Мръсен съм и мириша.
— Няма нищо — усмихна се тя. — Свикнала съм. Освен това, когато сънуваш, не можеш да усещаш миризми.
— Така е — кимна той.
Разбира се, че е просто сън. Знаеше го. Но заедно с осъзнаването той се паникьоса, задържайки се на ръба между съня и реалността, борейки се с всички сили да не се събужда. Не знаеше какво го очаква отвъд този дар, тази кратка интерлюдия от любов и спокойствие. Но каквото и да беше, не искаше да бъде там. Поне засега.
— Дойдох само да ти напомня какво те очаква у дома. — За разлика от близкото минало в тона на Симона не се усещаше обвинение. — Трябва да направят по едно минивидео за всички вас, оперативните агенти — каза закачливо тя. — Така, когато нещата се объркат, както сега тук, ще можете да прекарате поне минутка със семействата си.
— Но ние никога не рискуваме — отвърна Екщайн.
— Точно затова.
— Татко! Мамо! — На Орен му бяха омръзнали интимностите на родителите и той тичаше в кръг около тях. — Искам да си играя в лунапарка! — Той използва израелския термин за увеселителен парк. — Побързайте, защото ще ви превърна в статуи!
Екщайн протегна ръка и хвана Орен за вратлето. Момчето се разсмя и размаха крачета, когато баща му го прегърна заедно с майка му в семейна прегръдка. Останаха така за миг, една стоплена група сред мъглата на дъжда, а после Симона постави длани върху гърдите на Ейтан и го отблъсна с усмивка.
— Аз отивам да си купувам дрехи в „Иненщад“ — каза тя. — А ти прекарай малко време със сина си.
— Пак черни ли? — посочи Екщайн облеклото й.
— Засега това е цветът, в който се обличам. — Говореше много весело и го целуна леко, след което се отдалечи. Екщайн сведе поглед към сина си и му подаде ръка. Орен подскочи във въздуха и започна да дърпа баща си към увеселителния парк. Екщайн погледна назад през рамо, но Симона беше изчезнала.
— А къде си ти, татко? — попита Орен, докато Екщайн се опитваше да върви в крак с него.
— В Африка.
— И колко дълго ще останеш там?
— Колкото мога. — Екщайн се мъчеше да продължи съня си. Не искаше да се връща към мъртвите, глада и угризенията на съвестта. Помисли мигновено за Ади, слабичкото момче, което толкова приличаше на Орен, но като негово тъмно отражение. — Може би ти би могъл да ми помогнеш, Орен.
— Наистина ли?
— Имам проблем. Трябва да взема едно решение.
— Разкажи ми — каза Орен с весел ентусиазъм, както в редките случаи, когато баща му си беше у дома и му разказваше приказка, преди да заспи.
И Екщайн разказа историята на сина си. Цялата, при това без да опростява подробностите за предателства, убийства и мъчения, както би трябвало да го направи пред дете. Говореше, сякаш е на сериозно съвещание с колеги. Приказката беше доста дълга и докато той разказваше, Орен показа към една странна виенска количка, от която продаваха храна, и Екщайн му купи един плик с тънко нарязани резенчета ряпа.
— Продължавай — каза Орен, когато тръгнаха отново, и задъвка белите кръгчета. И Екщайн продължи, докато стигна до мястото, където е трябвало да вземе решение по отношение на Крумлов, къртицата и сираците.
Когато свърши, той въздъхна и избърса капките хладен дъжд от челото си. Внезапно усети, че Орен го дърпа за ръката, спира на тротоара, а когато погледна надолу, синът му беше застанал в кръг от слънчева светлина, светлата му коса блестеше суха, а лицето му беше като на ангел.
— Но всичко е толкова просто, татко — каза Орен и поклати глава в учудване как така се оказва, че е по-умен от мъжа, когото обожава и от когото се възхищава повече, отколкото от който и да било библейски мъдрец. — Децата — разпери ръцете си той и вдигна длани към небето. — Децата са добри. Ти трябва да спасиш децата. Всъщност нищо друго няма значение. Нали така, татко?
Ейтан гледаше детето си, гърлото му се свиваше и чувстваше влага в очите си.