— Как съм загубил всичко това? — чудеше се той. — Къде съм бил?
— Е? — Орен постави малките си юмручета на кръста, подражавайки на един от „строгите“ жестове на баща си.
— Прав си — прошепна Ейтан. Той въздъхна дълбоко и погледна към небето, а там пред очите му се въртеше огромното виенско колело. Тъкмо спираше и една от кабините заставаше пред платформата и тълпата смеещи се младежи.
— Хей! — възкликна Ейтан. — Хайде да се повозим!
— Не. — Лицето на Орен веднага потъмня и той поклати глава.
— Хайде — подкани го Ейтан. — Това е най-голямото виенско колело в света.
Орен се обърна към баща си, прегърна го и зарови лице в стомаха му. Не искаше да поглежда нататък.
— Много е високо.
— Нищо не може да се случи — потупа го Ейтан по главицата.
— Може. Можем да паднем.
— Не, повярвай ми.
— Наистина ли? Никой ли не е умирал във виенско колело?
— Ами… може би са умрели няколко души… но…
Момчето вдигна лице и изплашеният му поглед срещна очите на бащата.
— Защо тогава искаш да рискуваш, татко? — попита той. — Когато всичко, което имаш, е тук, на земята…?
Екщайн внезапно се стресна от въпроса. Гласът на сина му ехтеше в ума му. „Защо искаш да рискуваш, татко?“ Устните му се размърдаха да отговори, но не знаеше как да каже на детето, че нещо друго на тази земя може да бъде по-важно от бащината любов към сина. Сърцето му се разкъсваше от чувства, а всички фалшиви цели на неговия живот и кариера летяха към него и се топяха като идоли от сол във вода. Опита се да измисли отговор, но внезапно очаквателното лице на Орен се размърда и изчезна и Екщайн вече не можеше да види нищо освен дълбока, пълна тъмнина…
Остър студ се надигна откъм глезените му, нагоре по бедрата и към корема. Той посегна да избърше дъждовната влага от челото си отново, но почувства, че течността е топла и хлъзгава. Беше пот. Той лежеше по гръб и макар да разтвори широко очи, не можеше да види нищо. Помисли, че е ослепял. Чу се да стене, а после усети една малка ръка върху рамото си. Тогава се разбуди напълно.
Доминик беше коленичила върху студения каменен под до него. Лицето й не показваше особена загриженост, а беше по-скоро като на търпелива медицинска сестра в благотворителна болница.
Той се огледа и осъзна, че се намира в приспособеното за клиниката й помещение в основната част на крепостта, където тя беше прибрала децата за през нощта. Той и другите мъже идваха тук на смени, един по един, за да си починат върху купчината чували.
— Сънуваше кошмар — каза Доминик. — Изплаших се, че ще ги събудиш. — Тя огледа малките купчинки сгушени ръце и крака на децата, събрани на групички като треперещи кутрета. Макс явно се беше погрижил за тях, защото две от децата бяха увити в сребристите пашкули на термични одеяла, а от подвижните поставки висяха пластмасовите торбички на системи.
— Благодаря ти — прошепна Екщайн. — Добре съм.
Умът му се мъчеше да възстанови съня, преди да го е забравил напълно, за да запази образите на жена си и сина си, които би искал да прибере в портфейла си като снимки. Но те бързо изчезнаха, когато осъзна, че спорът му с Бен-Цион всъщност е бил реален, проведен по саткома тъкмо преди да дойде за едночасовата си почивка. Той бавно седна и поклати глава. Чувстваше се замаян, а устата му лепнеше от сухота. Доминик му подаде пластмасова манерка, той кимна и отпи от топлата вода със странен, найлонов вкус.
Затвори манерката и веднага потърси пистолета си. Когато намери хладната стомана на мястото, където я беше пъхнал близо до бедрото си, той се успокои и успя да се поусмихне. Доминик седна на пода. Сви крака към тялото си и ги обхвана с ръце. Докато Екщайн я гледаше, разбра, че новите черти на Симона, които беше забелязал в съня си, са били взети от лицето на френското момиче.
— Какво сънува, господин Хартстоун? — попита тя тихо.
Екщайн се поколеба, бръкна във влажния си джоб за цигари, запали една и в краткия блясък на огънчето видя, че Доминик се е намръщила.
— Това е много вредно за здравето — каза тя.
Той я изгледа внимателно, учуден дали наистина е толкова наивна. Всички щяха да умрат тук, в тази страна. Сега той вече го знаеше. Затова дори и да пушеше по три пакета на ден, вече нямаше никакво значение.
— Името ми е Ейтан — каза той. — Ейтан Екщайн.
Нещо като усмивка премина по устните й, сякаш е чула признанието на палаво дете.
— Ей-тан — произнесе тя със силен акцент. — Хубаво име. Като френското Етиен.
— Да, ами такова е. — Той замълча. Искаше му се да й разкаже за съня си, но по характер и по професия беше затворен човек и нямаше навика да се изповядва пред непознати. Само че кладенецът с тайните му отдавна вече преливаше и сега всичко това му се струваше глупаво. — Сънувах жена си и сина си — каза той. — Също Крумлов и някои от моите началници.