Доминик сплете пръсти и погледна към счупената врата на стаята.
— Бракът ти щастлив ли е? — попита тя. Не се интересуваше толкова от личните му чувства, колкото от начина, по който той възприема брака си.
— Мъж, който никога не се задържа у дома си, се ощастливява твърде лесно — въздъхна той. — Жена ми ме нарича призрак. И се боя, че е права.
Доминик отново обърна глава към него.
— Трябва да ти се извиня, Ейтан. Заради избухването си.
— Няма нужда.
— Не, има. Ти не си дошъл, за да спасяваш души. Дошъл си да спасяваш живот и аз го разбирам. Но понякога проявявам, как да го кажа, характер?
— И аз също.
— Бях много разтревожена от смъртта на Ники и загубата на Ян, а после в долината се случи онова. Но знам, че ти не си виновен. — Тя го погледна, сякаш не би могла да изрече всичко, което й тежи на душата, без да скрие някои неща. — Мисля, че появата ти ми припомни нещо.
Ейтан само я гледаше, без да разбере дали говори за пристигането му или за външния му вид.
— Понякога се срещаме с някого — продължи тя. — И той ни напомня за миналото и други тъжни неща. Тогава те излизат на повърхността, но човекът не е виновен. Нали ме разбираш?
— Мисля, че да.
Тя огледа лицето му, а после продължи съвсем прямо:
— Ян е добър човек.
— Така ли?
Тя вдигна длан и махна, сякаш пъди нахална муха.
— Сигурна съм, че началниците ти не мислят така, но аз го познавам добре.
— Къде сте се срещнали?
— На Балканите. Той служеше там, а аз работех в бежанските лагери.
Екщайн кима. Очакваше да чуе, че двамата вероятно са били поне за кратко любовници. Тя, изглежда, разбра какво си мисли.
— Не — каза Доминик. — Никога не сме били любовници. Може да е искал да спи с мен, но когато научи историята ми, се отказа. Държеше се като баща.
— Сигурно е интересна история — тихо изрече Екщайн, все едно че не го интересува изобщо. Беше се научил на някои номера, използвани при разпити от Баум.
— Просто е една история за изгубена любов — сви рамене Доминик. — Може би като твоята. Нищо особено.
— Всички такива истории са особени — каза Екщайн. Мислеше за Ети Данцигер и какво би могло да се получи между тях.
Доминик въздъхна тъжно. Изглежда, беше разказвала историята си често, но всеки път отново изпитваше мъка. После започна разказа си, като урок, който трябва да бъде споделен с всеки, който е изпитал любовта и я е изгубил.
— Бях в Париж. На осемнадесет години. — Тя отново сплете пръсти и погледна през отвора на вратата към стените на крепостта. — Влюбих се в мъж, два пъти по-възрастен от мен. Но не — размаха пръст тя. — Той не беше съблазнител. Просто бяхме привлечени един от друг. Той беше прекрасен, а аз бях млада и наранена. Той ми даде всичко, от което се нуждаех в този момент.
— И ти на него — каза Екщайн.
— Да. И аз му дадох същото. Отчаяно ми се искаше да се оженя за него, но той беше мъдър и настоя да изчакаме, защото аз съм твърде млада, защото ще порасна и той ще ми омръзне. Защото ще поискам обратно своята младост и ще потърся по-млад мъж.
— И така ли стана?
— Не. Никога не го сторих, но мислех, че той не е прав, и затова го оставих. И се опитах да си намеря друг. А когато се върнах при него, вече беше твърде късно.
Екщайн не зададе никакъв въпрос. Знаеше, че когато му дойде времето, тя ще му разкаже и останалото.
— Семейството му ме мразеше. — Тя бавно поклати глава при спомена. — Те мислеха, че за него аз съм едно зло, че ще го нараня. Но не беше така. — Тя замълча за момент и в светлината на огънчето от цигарата си Екщайн забеляза блясъка на очите й. Но тя не заплака, а се стегна, за да продължи разказа си. — Той почина внезапно. Изведнъж се разболя тежко и скоро след това почина. Искаше аз да продължа живота си, да се влюбя отново, но аз се заклех, че няма да го сторя, че когато му дойде времето и умра, ще бъда с него, където и да се намира.
Ейтан усети как гърлото му се свива от ужасна тъга за този толкова млад живот, замразен за вечността. Внимателно подбра думите си, преди да зашепне:
— Но той не е искал това, Доминик. То би било голяма загуба, нали?
Тя се обърна към него. Стори му се, че може да я е ядосал с думите си, но тя само се усмихна леко.
— Кое е загуба, Ейтан Екщайн? Кое е загуба? Не е ли загуба, че ти шариш по света и се бориш за нещо, което ще се случи независимо дали ще се намесиш или не? Не е ли загуба, че някъде ти имаш любов, жена и дете, но може да умреш тук, на това място и да бъдеш забравен от всички с изключение на тях?