Нямаше друг отговор освен мъчително съгласие и затова Екщайн остана загледан мълчаливо в нея.
— Сега съм на двадесет и шест години — продължи тя. — И не съм светица. Имала съм други любовници, макар и без любов. Да, липсва ми онова, истинското, но мога да живея и така, защото знам, че не може да има на света нещо повече от онова, което вече съм имала. Такава любов идва само веднъж и макар да бях твърде млада, аз още тогава го съзнавах. — Тя леко повдигна брада. — Но аз не съм дошла тук, за да умра. Дошла съм, за да помогна на тези деца, за да могат да пораснат и може би да открият такава любов, която е всичко в този живот. Но също така и не се боя да умра, защото вярвам в отвъдния живот и в него аз ще бъда отново с него. Завинаги, както и трябва да бъде.
Тя млъкна, когато в стаята нещо се размърда. Екщайн я наблюдаваше как се придвижи бързо до едно малко момиченце, което лежеше по гръб и стенеше в съня си. Доминик докосна челото на детето и Екщайн отличи бялата й длан върху черното челце, блестящо от треската. Сестрата отвори манерка, повдигна главата на момиченцето и му помогна да пийне, после я успокои на френски и я покри с памучния чаршаф.
Екщайн искаше да избяга, да скочи и да изчезне от този ад на отчаяние, да се върне в своя дом в Йерусалим и да се заключи там със Симона и Орен, за да не излезе отвътре, докато не се възцари мир в целия свят. Но знаеше, както Доминик за любовта си, че всичко това е една илюзия, която никога няма да се сбъдне.
Той поклати глава и погледна светещия циферблат на часовника си. Почивката му свърши и той беше благодарен, че има оправдание да си тръгне. Загаси цигарата си, взе пистолета и стана. Тогава чу първия изстрел.
Беше далечен, вероятно опит на снайперист или на Бернд, изнервен на поста си при портала, но той накара Екщайн да се вцепени като преследвана сърна. Обърна поглед към Доминик. Не беше сигурен, че наистина е буден и действително е чул нещо, но очите й му казаха, че всичко е напълно реално. Откъм тъмния ъгъл на голямата стая Макс внезапно скочи от мястото, където беше се строполил изтощен след дългите часове грижи за болните. Държеше пистолета си и бършеше очи с ръкава на ризата си.
— Атака ли е? — попита бързо той, но преди Ейтан да успее да отговори, някъде наблиза се разнесе яростна стрелба. Двамата мъже се сблъскаха в бързината да излязат през отвора на вратата.
Тръгнаха из тъмния лагер, като въртяха глави с наострени като сонари уши, защото стрелбата беше затихнала за миг. После се чу отново. Дълги откоси от автомат, смесени с откъслечни единични изстрели. Идеше откъм отвора на подковата, където Бернд и Манчестър пазеха ограждението. След това видяха блясъка на изстрелите откъм плитката долина отвъд бодливата тел и силуетите на двамата наемници. Внезапно се появи Баум, който тичешком махна на Екщайн.
— Кадима!5 Глупаците се опитват да нападнат фронтално!
Крумлов следваше Баум отблизо. Държеше два пистолета „Макаров“ и тичаше, стиснал ги в ръце като едновремешен американски шериф.
— Не бъди толкова сигурен! — изкрещя Екщайн към партньора си. — Може да е за заблуда. — И докато едрата фигура на Баум се носеше към бодливата тел, той разпери ръце и посочи встрани.
— Тогава прикривай фланговете — изкрещя Бени. Екщайн и Макс се спогледаха, после веднага се разделиха и всеки от тях започна да се катери по изпочупените камъни на крепостта, които оформяха страничната част на подковата.
Екщайн разкъса джинсите си и кожата на краката, докато се катереше отляво, но не почувства нищо и от силното задъхване едва чуваше зачестилата стрелба. Когато стигна горе, залегна по корем върху острите каменни блокове и се взря към долината.
Да, те бяха там, но както каза Баум, се бяха хвърлили в глупава фронтална атака, без да заобиколят по фланговете или да си осигурят прикриващ огън. Може да се дължеше просто на глупост, незнание или нахалство, но само около двадесетина бунтовници тичаха през тъмната долина и стреляха с автоматите си към отвора на подковата, викайки като луди. В отговор Екщайн чуваше как Бернд и Манчестър отговарят с кратки, премерени откоси от своите „Узи“ и „Стърлинг“. Тъй като всеки четвърти куршум беше трасиращ, червените ивици летяха към бунтовниците и искряха от ударите в камъните, оформяйки странна мрежа от ужасни светкавици, бляскащи в нощта.
Екщайн се изправи, защото нямаше да може да пълзи бързо по камъните. Заскача тромаво от камък на камък, за да се приближи по стената към главния портал. Трепна, когато Дюбе внезапно откри огън с леката си картечница някъде отзад и отгоре. Погледна назад и видя белгиеца, легнал върху покрива на крепостта да се прицелва внимателно надолу, малко над главите на другарите си. Тежките, 7,62-калиброви куршуми осветяваха дълги, червени ивици като лазерни лъчи, а гърмежите на картечницата и дрънкането на гилзите й заглушаваха всички други гърмежи и викове откъм лагера долу. Баум и Крумлов бяха стигнали главния портал, но тъй като имаха само пистолети, заеха позиции зад порутените камъни отстрани и зачакаха, докато бунтовниците се приближат, за да бъдат полезни с изстрелите си. Екщайн погледна към другата страна на лагера. Между трасиращите линии от куршумите на Дюбе зърна Макс, който се придвижваше напред като него.