Британецът изстена мъчително като разкъсан и хукна към приятеля си. Всички останали като че вече знаеха, че дните и нощите на тази странна двойка вече са стигнали до своя край…
Прибраха тялото на Бернд в лагера и го поставиха на земята, недалеч от ранения Макс. Куршум от автомат го беше улучил в стомаха. Раната сама по себе си не беше смъртоносна, но куршумът беше излязъл през другата му плешка. Той дишаше хрипливо, подпрян в скута на Доминик. Французойката погледна Баум, когато се приближи, и от очите й той разбра, че Макс ще умре.
Манчестър седна на земята до германския си другар. Гледаше безсмислено, от раната на челото му се точеше тънка струйка кръв и капеше от носа му. Дюбе остана извън лагера, за да събере оръжията на бунтовниците. Чуваше се как псува, когато намери повредено оръжие. После легна на земята зад картечницата си и зачака. Екщайн и Крумлов се приближиха до Баум. Оформиха малка група около ранения доктор. Макс погледна към Крумлов.
— Ти си много силен човек. — Макс опита да се усмихне на чеха. — Аз не съм лек, а ти ме издърпа като парцалена кукла. — Той се закашля силно и всички го слушаха в мъчително мълчание. — Благодаря ти.
— Недей да ми благодариш — отговори Крумлов. — Беше рефлекс. — Той погледна към Екщайн.
Децата бяха започнали да излизат от помещението в крепостта. Стояха на малки групички, но доста назад. Не смееха да приближат и да пречат на странните действия на възрастните. Бени ги посочи с глава.
— Трябва да ги измъкнем оттук. Веднага.
Крумлов погледна към продължаващия да гори лендроувър и им го показа.
— Как? — зачуди се той. Гумите и кабината на джипа „Рено“ също бяха надупчени от куршуми.
— Пеша — каза Баум. — Ще ги разделим на две групи и ще ги поведем пеша.
— Това не е възможно — запротестира Доминик. — Няма да преживеят подобен поход.
— Няма да оживеят и тук — въздъхна Макс, а тя го поддържаше, докато нова, ужасна кашлица разкъса тялото му. — Вземете всички лекарства — успя да каже той. — Използвай аспирина само при треска, „Ломотилс“ за дизентерия… по половин таблетка на равни интервали… И вземете колкото можете да носите вода.
— Така ще направим — каза Бени и бавно се изправи.
Макс се изпъна. Никой не помръдна, докато тялото му се тресеше и той се бореше с болката и вътрешните кръвоизливи, които бързо го изтощаваха. После той се отпусна и успя да си поеме дъх с хрипове, а когато заговори, гласът му като че идеше много отдалеч.
— Екщайн — прошепна той и опита да вдигне ръка. Екщайн бързо се приближи и подгъна коляно до него. Той хвана ръката на Макс. Ръкостискането му беше още силно, но само за миг. Макс успя да премести присвитите си очи от Екщайн към Крумлов и после обратно към Ейтан. — Заведи го у дома — прошепна той на Екщайн на майчиния им език. — Заведи го…
След това умря.
14.
Кунзула
8 май
Майор Фелдхайм се беше съгласил да се срещне с Амин Моботе на зазоряване, но докато гледаше първите лъчи да пронизват дърветата в гората, разбра, че вече мрази всеки изгрев. През изминалите двадесет години беше виждал почти всеки изгрев, защото такъв беше примитивният живот на армейския офицер. Спокойно можеше да си живее и без блясъка на утринната роса и веселото чуруликане на птичките.
Той вече мечтаеше да се освободи от оковите на подреденото си съществуване, да се събужда късно до някоя баварска блондинка, да се мотае из големия кабинет на своята „Резиденция Фелдхайм“, която скоро ще има, и да отпива от чашката черно кафе, облечен в копринен халат. Но майорът не разбираше, че тези преждевременни фантазии всъщност са опасни за него, защото по този начин губи част от остротата на стратегическото си мислене. Заприличваше на актьор, който играе досадна роля, а когато действаш по инерция, рядко можеш да усетиш истинската заплаха за изпълнението си.
С нахалството на дуелист, който чувства превъзходството си, Фелдхайм чакаше ръководителя на бунтовниците в сухата гора малко на юг от езерото Тана. Бронираната служебна кола на австриеца можеше лесно да бъде забелязана, защото белият метал блестеше под слънчевите лъчи, проникващи през дърветата. Моботе и двамата му телохранители се приближиха до него под сянката, като вдигаха прах по пътеката към нея.
Сега Моботе беше облечен в италианска камуфлажна блуза. Ръкавите бяха отрязани и отдолу се виждаха едрите мускули на ръцете и раменете му. На широкия му колан висеше автоматичен пистолет „Колт“ 44-ти калибър с обкована със седеф дръжка. Макар че настоящото му примирие със слабото правителство в Адис продължаваше, той обикновено се придвижваше само нощем. Затова тази среща също беше неприятно изключение. Не беше вързал обичайната кафия около врата си, тъй като белотата й би могла да изкуши някой амбициозен снайперист от армията на Етиопската народна република.