Джеръм К. Джеръм
Пастирката от егреците
Ловуването на диви северни елени едва ли е толкова вълнуващо приключение, колкото би се сторило на доверчивия пътешественик, ако съди единствено по историите, които се разказват вечер по хотелските веранди в Норвегия. Строени от водача — млад мъж със замечтани и изпълнени с копнеж очи, тъй обичайни за хората от долините, — поемате от хотела в ранния преди обед и по залез слънце пристигате в отдалечена хижа, която ще ви служи за главна база по време на целия престой в планината — една доста унила и безрадостна база.
Събуждат ви на зазоряване, навън е студено и мъгливо, закусвате кафе и сушена риба, мятате на рамо ремингтона и неохотно излизате в мразовитата влажна утрин; водачът залоства вратата на хижата и ключът пристъргва в ръждясалата ключалка.
Часове наред се катерите по стръмни каменисти склонове и лъкатушите сред елите, разговаряте шепнешком, да не би с гласовете си да подплашите бързоногия дивеч, който винаги е надал едно ухо на вятъра. В долчинките и деретата са навети дебели преспи сняг, над които предпазливо подбирате къде да стъпите, вслушвате се в далечния грохот на планинската река, която си пробива път под нозете ви и се питате дали ледът върху нея навсякъде ще е достатъчно дебел, за да ви издържи. От време на време, докато се точите в индианска нишка по билото на острозъб хребет, на стотина метра под вас зървате буйната зеленина в долината, но няма как да се насладите на гледката, тъй като вниманието ви е съсредоточено изцяло върху следите на водача — само една погрешна стъпка вляво или вдясно, и веднага ще се намериш долу или, ако трябва да бъдем точни, някой друг ще те намери там.
Общо взето, това са единствените преживелици и макар да няма съмнение, че те са полезно и повдигащо духа упражнение, също толкова сигурно е, че див елен няма да срещнете и ако не преодолеете задръжките на английската си съвест и не отстреляте някоя лисица, по-добре да сте си оставили пушката в хижата и вместо нея да сте взели здрава тояжка, от която ще имате много по-голяма полза при катеренето по върховете. Въпреки това водачът — на развален английски и с помощта на изразителни, енергични жестове — продължава да разправя кръвожадни истории за ужасните кланета, извършвани точно тук от други ловци под негово водачество, и за огромните стада, които обикновено обикалят наоколо, а когато накрая напълно загубите вяра в съществуването на елените, той изкусително зашепва за мечки.
Някой път може и да попаднете на диря, впускате се по нея със затаен дъх и я следвате часове наред, докато накрая тя ви извежда на ръба на огромна урва и тогава не ви остава нищо друго, освен обяснението за самоубийство или с вродената склонност на някои животни към грубиянски шеги. Налага се да изоставите преследването, а от мястото за почивка ви делят десетки мъчителни километри.
И тук говоря единствено от личен опит. Цял ден крачихме в безжалостния дъжд, само на обяд спряхме за около час, хапнахме еленова пастърма и запалихме лулите под навеса на една надвиснала скала. Малко след това Майкъл свали яребица с двуцевката си — дори и да те видят, че се приближаваш, тези птици едва ли ще си направят труда да се дръпнат от пътеката — и това леко ни поободри, а половин час по-късно повишеният ни дух бе допълнително окрилен от намирането на пресни еленови дири. Втурнахме се по тях и в обзелия ни ентусиазъм напълно забравихме увеличаващото се разстояние до хижата, наближаващата нощ и спускащата се мъгла. Следата ни водеше все по-нависоко и по-нависоко, все по-навътре в планините, но на ръба на една пропаст внезапно изчезна и на нас не ни оставаше нищо друго, освен да се спогледаме смаяно на скалната козирка. На всичкото отгоре в този миг заваля сняг.
Ако в близкия половин час не намерехме някакъв подслон, трябваше да прекараме нощта на открито. Обърнахме се очаквателно към водача и макар че той се преструваше на смел с обичайното норвежко спокойствие, беше ясно, че не е много по-подготвен от нас за падащата нощ. Без да губим повече време в приказки, ние поехме обратно по пътеката, като много добре знаехме, че най-близкото човешко обиталище е далеч в долината.
Спускахме се устремено надолу, без да обръщаме внимание на разкъсаните дрехи и разкървавените ръце, а мракът около нас бързо се сгъстяваше. Изведнъж стана тъмно като в рог, на една крачка човекът пред теб напълно изчезваше. Една погрешка стъпка можеше да ни прати в отвъдното. Протегнахме ръце и се хванахме един за друг. Разговаряхме шепнешком, не знам защо, може би се плашехме от собствените си гласове. Решихме, че ще е най-добре да спрем да изчакаме утрото и се разположихме на ниската трева. Нямам представа колко сме лежали така — няколко минути или няколко часа, — но в един момент понечих да се обърна, загубих опора и се претърколих. Опитах се да сграбча едно храстче и да се задържа, но наклонът бе твърде голям. Търкалях се надолу, докато накрая се блъснах в нещо. Докоснах го внимателно с крак и то не помръдна, така че се поизправих и го опипах. Изглеждаше здраво вбито в земята. Протегнах ръка надясно, после наляво и извиках от радост. Бях се спрял в някаква ограда.