Изправих се, поех опипом покрай оградата, намерих отвор, влязох и с протегнати напред ръце направих няколко крачки в мрака и достигнах до дървена стена; намерих вратата и почуках. Не последва отговор, почуках по-силно, бутнах навътре и тежката дървена врата се отвори със скърцане. Но тъмнината вътре бе още по-непрогледна. Другите бяха пропълзели надолу по склона и сега стояха край мен. Майкъл драсна клечка кибрит и я вдигна високо, за да огледаме помещението.
В този миг се случи нещо доста странно. Водачът ни се озърна сепнато, изкрещя и изскочи навън в нощта. Ние стояхме на прага и го приканвахме да се върне, но от мрака ни отговори ужасен вик, от който се различаваха единствено думите „Пастирката от егреците, пастирката от егреците!“
— Сигурно някакво глупаво суеверие — предположи Майкъл. — В планината човек се чувства толкова самотен, че си измисля призраци за компания. Хайде, да запалим огън. Може би като види светлината, желанието за топла храна и подслон ще надделее над страховете му.
Обиколихме дворчето около хижата, събрахме хвойни и брезови клони и накладохме огън в огнището в ъгъла на стаята. За щастие, в раниците си имахме малко еленова пастърма и хляб и като прибавихме към тях яребицата и съдържанието на манерките ни се получи поносима вечеря. След това, колкото да мине времето, се заехме да огледаме подробно странното място, където бяхме попаднали.
Беше стара дървена хижа. Някои от тези планински постройки са по-древни и от каменните руини в други страни. По почернелия таван бяха издълбани странни зверове и демони, а по гредите с рунически глифи пишеше: Построена от Хунд в дните на Хаарфагер1. Хижата се състоеше от две големи стаи. В началото те са представлявали отделни колиби, построени една до друга, но сега ги свързваше коридорче с нисък таван. Повечето овехтели мебели бяха от времето на строежа, но към тях бяха прибавени доста по-нови вещи. Въпреки това сега всичко бе очукано и прогнило.
Последните обитатели на хижата като че ли бяха заминали внезапно. Домакинските съдове си стояха там, където са били оставени, покрити с прах и ръжда. Пожълтяла и изкорубена от влагата книга лежеше отворена на масата, а още няколко се въргаляха наоколо, заедно с купчини изписани с избледняло мастило листи. На прозорците висяха прогнили пердета, на пирон зад вратата бе закачено старо женско наметало. В дъбовата ракла намерихме връзка пожълтели писма, писани в продължение на четири месеца, а до тях лежеше голям плик, който очевидно бе предназначен за тях и на него бе посочен адрес в Лондон, който вече не съществуваше.
Силното любопитство надделя над слабите скрупули и ние ги прочетохме на трепкащата светлина от горящите хвойни; когато оставихме и последния лист, от дълбините на урвата се разнесе жален писък; цяла нощ той продължи да се извисява и заглъхва и само Господ би могъл да каже дали бе роден от въображението ни или бе вик на истинско човешко същество.
Ето ги и самите писма, леко редактирани и съкратени.
Откъс от първото писмо:
Не мога да ти опиша, скъпи Джойс, какво райско спокойно кътче е това след шума и хаоса на града. Вече почти напълно се възстанових и с всеки изминал ден силите ми се възраждат; о, радост на радостите, умът ми се възвърна, по-бодър и жизнен от всякога, вероятно заради ваканцията, която съм си взел. В тишината и самотата мислите ми текат свободно и трудностите пред моето начинание изчезват като по магия. Кацнали сме на малко плато насред планинската снага, от едната страна скалите се издигат почти перпендикулярно и пронизват небето, от другата се спуска петстотин метрова пропаст, а долу се пени буйна река и малко по-нататък се влива в черните води на фиорда. Хижата се състои от две стаи — или по-точно, това са две колиби, свързани с коридорче. По-голямата използваме като всекидневна, а в другата е спалнята ни. Нямаме слуги, всичко си правим сами. Страхувам се, че понякога Мюриъл се чувства самотна. Най-близкото селище е на над десет километра от другата страна на планината и жива душа не се вясва насам. Опитвам се да прекарвам колкото се може повече време с нея, а с работата наваксвам нощем, след като тя си легне, а когато я попитам дали не й е скучно, тя само се смее и отговаря, че обича да ме има единствено за себе си. (Знам, че ще се усмихнеш цинично и ще си кажеш: „Ха, ще видим дали ще мисли така, след като от сватбата минат не шест месеца, а шест години.“) При скоростта, с която работя сега, до края на август ще съм свършил с първия том и тогава, скъпи ми приятелю, трябва да се опиташ да ни навестиш и двамата с теб ще обикаляме и разговаряме сред тези „раздирани от бури обиталища на боговете“. Откак сме пристигнали тук, съм нов човек. Не се налага да си изсмуквам от пръстите, както казваме у дома — тук идеите ми идват една подир друга. Вече съм сигурен, че тази книга ще прослави името ми.
1
Хаарфагер, известен още като Харолд Русокосия (850–933), първият крал на обединена Норвегия. — Б.пр.