Откъс от третото писмо, във второто има само подробности за книгата (явно някакво историческо изследване), която пише авторът:
Скъпи Джойс, вече съм ти написал две писма — това ще е третото, — но все още не съм ги изпратил. Всеки ден очаквах да се появи някой селянин или търговец, тъй като норвежците са любезни хора и се държат приветливо с чужденците, а пък и едва ли биха изпуснали възможността за изгодна търговия. Така в напразно очакване минаха две седмици, въпросът с продоволствието стана сериозен и вчера реших да стана на зазоряване и да сляза в долината. Сега чети внимателно какво ще ти разкажа. Близо до селото срещнах една жена. За моя огромна изненада, вместо да отвърне на поздрава ми, тя ме зяпна, все едно бях някакъв див звяр и се отдръпна в другия край на широката пътека. В селото ме очакваше същото отношение. Децата бягаха от мен, възрастните ми даваха гръб. Накрая един побелял старец ме съжали и ми обясни загадката. Оказа се, че за хижата, в която живеем, имало старо поверие. Двамата носачи, които пренесоха вещите ни, бях наел още в Дронтием и затова те не са го знаели, но местните се страхували да я наближат и странят от всички, които са били в нея.
Говорело се, че хижата била построена от Хунд, „майстора на руните“ (вероятно някой от древните бардове, сътворили сагите), който живял там с младата си жена. Всичко вървяло добре, докато, за негово нещастие, някаква девойка от близкия егрек не се влюбила в него. Прости ми, може би ненужно обяснявам нещо, което вече знаеш, но „егрек“ е високопланинска кошара, където през лятото се изпращат стадата под надзора на една-две девойки. В продължение на три месеца те живеят в самотните си колиби напълно откъснати от света. Тук обичаите се променят бавно и до нашата хижа все още има две-три подобни кошари и за тях се грижат дъщерите на овчарите — също както в дните на Хунд, „майстора на руните“.
Всяка нощ девойката слизала по стръмните планински пътечки и тихо потрепвала на вратата на Хунд. Той бил построил две колиби една зад друга (ако не се лъжа, вече ти казах, че сега те са свързани с коридорче) в по-малката живеел със съпругата си, а в другата творял, така че докато младата съпруга спяла, „майсторът на руните“ и пастирката от егреците тихо си шепнели.
Една вечер обаче съпругата узнала всичко, но си замълчала. Тогава, също както сега, над пропастта оттатък дворчето имало малко дървено мостче и девойката от егреците минавала по него всяка нощ. Един ден, когато Хунд бил слязъл да лови риба във фиорда, съпругата му взела брадва и отсякла подпорите на моста, така че той пак си изглеждал здрав и стабилен, но дори перце да паднело на него, щял да се срути в бездната. Вечерта, докато Хунд седял и чакал в колибата си, до ушите му достигнал пронизителен вик, тропот от свличане на трупи и срутване на камъни сред далечния грохот на реката в пропастта.
Но пастирката от егреците не останала неотмъстена. През зимата един мъж, който бил тръгнал да пресича фиорда със ски, отдалеко забелязал в леда нещо странно, приближил се и видял два трупа, преплетени в смъртоносна прегръдка, вкопчени в гърлата си — това били телата на Хунд и младата му жена.
Хората тук вярват, че оттогава духът на девойката от егреците обикаля около хижата и ако види вътре светлина, потрепва на вратата и нищо не може да я задържи отвън. Мнозина са се опитвали да живеят тук и за тях се разказват странни истории. „Никой не живее в хижата на Хунд — каза побелелият старец накрая. — Там само се умира.“ Убедих най-смелите селяни да донесат храна и от каквото друго имахме нужда на билото на едно хълмче на около километър от вкъщи и да го оставят там, но повече не успях да постигна. Истински шок е да видиш как мъже и жени — повечето от тях сравнително начетени и интелигентни — се превръщат в роби на страхове, на които и дете би се присмяло. Но както знаеш, един от важните белези на суеверията е, че те не почиват на никаква логика.