Откъс от същото писмо, но от част, която явно е писана няколко дни по-късно:
У дома щях да забравя тази история само подир час, но планинската твърд тук сякаш е удачно място за последна крепост на свръхестественото. Мисълта за пастирката от егреците не ме напуска. Нощем, вместо да се съсредоточа над ръкописа, се хващам как се ослушвам за похлопването на вратата, а вчера се случи нещо, което ме кара да се страхувам за здравия си разум. Бях излязъл сам на дълга разходка и на връщане към хижата сумракът вече се сгъстяваше в тъма. Изведнъж се сепнах, нещо ме изтръгна от дълбокия размисъл, огледах се и видях на една канара от другата страна на пропастта фигура на жена. Качулката на главата скриваше лицето й. Свалих шапка и поздравих, но тя не отговори, все едно изобщо не ме забеляза. И в този миг, един Господ знае защо, тъй като умът ми бе зает с други мисли, изведнъж ме скова лепкав студ, устата ми пресъхна и езикът ми застина. Не можех да помръдна, бях като вкаменен, взирах се в нея над зейналата бездна, която ни разделяше; след няколко минути жената бавно закрачи и изчезна в тъмнината, а аз продължих по пътя си. Не разказах случката на Мюриъл и не възнамерявам да го сторя. Влиянието на легендата върху мен самия е достатъчно основание да я запазя в тайна.
Откъс от писмо, датирано единайсет дни по-късно:
Тя се появи. Очаквах я всяка нощ, след като я видях онази вечер в планината и тя най-сетне се появи. Седяхме и се гледахме в очите. Разбира се, ще кажеш, че съм луд, че не съм се възстановил от треската, преуморил съм се, чул съм някаква глупава история и тя е изпълнила изтощеното ми съзнание с невероятни измислици — всичко това вече ми мина през ума. Но създанието дойде — създание от плът и кръв? въздушно създание? рожба на моето въображение? — няма значение, за мен то бе съвсем реално.
Появи се снощи, бях сам и работех. Всяка нощ я бях чакал, ослушвах се, копнеех за нея. Чух стъпките по моста, потропването по вратата — три пъти: чук, чук, чук. Слабините ми се вледениха, остра болка прониза главата ми, стиснах стола с две ръце, не смеех да мръдна. Похлопването се повтори: чук, чук, чук. Отворих тежката врата, отвън нахлу вятър и разпиля листовете ми, девойката влезе и аз затворих след нея. Тя отметна качулката на наметалото си, свали вързаната около шията кърпа и я остави на масата. След това се приближи и седна пред огъня, босите й нозе бяха мокри от нощната роса.
Изправих се до нея, взирах се смаяно и тя ми се усмихна — странна, крива усмивка, но аз бях готов да падна в краката й. Не проговори, не помръдна, аз също не усещах нуждата от слова, тъй като най-сетне разбирах смисъла на изреченото в планината: „Добре ни е да бъдем тук, нека построим дом.“2
Не знам колко време сме стояли така, но изведнъж девойката вдигна ръка и наклони глава, откъм съседната стая се чуваше шум. Тя бързо нахлупи качулката над лицето си, излезе и тихо затвори, а аз махнах резето от вътрешната вратичка и се ослушах напрегнато, но не долових нищо повече. После седнах пред огъня и сигурно така съм заспал.
Щом се събудих, първата ми мисъл беше за кърпата, която девойката бе забравила; скочих от стола, за да я скрия. Но масата вече бе подредена за закуска, жена ми седеше, подпряла на юмручета сведената си глава, в очите й пламтеше блясък, който не бях зървал до този момент.
Целуна ме, но устните й бяха студени и аз напразно се опитвах да се убедя, че всичко с било сън. Малко по-късно, когато надникнах и съседната стая през отворената врата на коридорчето, я видях да отключва старата ракла и да вади кърпата от нея.
Казвах си, че кърпата може и да е нейна, че нощната случка е плод на въображението ми, в противен случай странната ми посетителка не е била дух, а истинска жена; а доколкото едно човешко същество може да познае друго човешко същество, то аз бях сигурен, че не създание от кръв и плът бе седяло до мен през нощта. Откъде можеше да се вземе тази девойка? Най-близкият егрек е на три часа стръмно катерене, пътеките са опасни дори и денем: каква жена би се осмелила да поеме по тях нощем? Каква жена би вледенила сърцето ми с появата си и би накарала кръвта да се смръзне в жилите ми? Ако се появи отново, ще поговоря с нея. Ще протегна ръка да я докосна и ще видя дали е обикновена смъртна или само въздушен образ.
Пето писмо:
Скъпи Джойс, не знам дали очите ти ще видят някога тези писма, тъй като аз не ще ги изпратя оттук. На теб те биха прозвучали като бълнуванията на някой луд. Ако изобщо се завърна в Англия, някой ден може и да ти ги покажа, но само когато ще съм в състояние да им се надсмея заедно с теб. За момента ги пиша само, за да скрия думите — изписването им на хартията ми помага да се въздържа да не се разкрещя с цяло гърло.
2
Перифраза на евангелското „Добре ни е да бъдем тук, да направим три сенника“ (Лука 9:33). — Б.пр.