Тя вече идва всяка нощ, сяда на същото място до огнището, впива поглед в мен, а в очите й пламтят адските огньове и прегарят душата ми. Понякога се усмихва и тогава напълно губя разсъдък и ставам неин роб. Дори не се опитвам да работя. Седя и се ослушвам за стъпките по скърцащото мостче, за шепота на нозете в тревата, за почукването на ръката й по вратата. Не си говорим. Всеки ден си казвам: „Когато дойде отново, ще я заговоря. Ще протегна ръка и ще я докосна.“ Но щом тя се появи, забравям що съм се зарекъл и цялата ми воля ме напуска.
Снощи, както си седяхме така и душата ми се изпълваше с красотата й, както езеро се изпълва с блясъка на луната, устните й изведнъж се раздвижиха безмълвно и тя скочи. Аз се изправих, извърнах се и ми се стори, че зървам бяло лице, долепено о прозореца, но то изчезна в същата секунда. След това тя спусна качулката и си тръгна. Махнах резето от вътрешната вратичка, която вече постоянно държа заключена, и се промъкнах в другата стая. Вдигнах лампата високо над леглото, но очите на Мюриъл бяха затворени, тя като че ли спеше.
Откъс от шестото писмо:
Страхувам се не от нощта, а от деня. Мразя жената, с която живея, тази, която наричам „съпруга“. Потръпвам от допира на студените й устни, от проклятието на каменния й поглед. Тя ни е видяла, тя знае — усещам го, сигурен съм. И въпреки това ме прегръща, нарича ме „скъпи“, поглажда косите ми с нежните си лъжовни длани. Разменяме си фалшиви любовни слова, но знам, че жестоките й очи не се отделят от мен. Тя замисля отмъщението си… Мразя я, мразя я, мразя я!
Откъс от седмото писмо:
Тази сутрин й казах, че ще сляза до фиорда и ще се върна вечерта. Тя излезе да ме изпрати и остана на прага, докато се превърнахме в малки точици един за друг и аз се скрих зад една издатина. Тогава кривнах от пътеката и се затичах обратно, препъвах се и падах по неравната повърхност, но заобиколих хълма. Изкачването беше бавно и уморително. На няколко пъти се налагаше да се отклонявам далеч встрани, за да избегна някоя пропаст, и на два пъти, малко преди да достигна пърха, трябваше отново да се спускам. Но накрая прекосих хребета по дължина и скришно пропълзях към собствения си дом. Тя-съпругата ми-стоеше до паянтовото мостче. В ръката си държеше голям сатър, като течи, дето ги използват месарите. Беше се подпряла на една ела, сложила ръка на кръста — като уморен човек, който дълго време е бил приведен — и въпреки разстоянието виждах жестоката усмивка на лицето й.
Върнах се обратно по билото, спуснах се долу, изчаках да се свечери и поех по пътеката към хижата. Щом се приближих, тя ме видя и развя шала си за поздрав, в отговор аз размахах шапка и закрещях проклятия, които вятърът отвя и заглуши с грохота на реката. Тя ме посрещна с целувка и аз с нищо не показах, че съм я видял как осъществява пъкленото си дело. Нека дяволският й капан остане, нека той покаже какво е това създание, дето е пленило душата ми. Ако е дух, то мостът ще го издържи с лекота, а ако е жена от плът и кръв…
Отхвърлих тази мисъл. Ако е човек или същество, защо само се взира в мен и никога не проговаря, защо езикът ми отказва да зададе напиращите в ума въпроси, защо всичките сили ме напускат в негово присъствие и аз витая като в сън? И все пак, ако е дух, защо чувам стъпките, защо нощният дъждец блещука в косите й?
Едва се насилих да седна на масата, полунощ минава, аз съм сам, чакам, ослушвам се. Ако е призрак, ще дойде; ако е жена, ще чуя вика й — освен ако това не бъде подигравателният кикот на някой зъл демон.
Чух вика. Извиси се пронизително над грохота на реката, над трополенето от срутването и пропадането на мостчето, над свличането на трупите и съборените камъни. Чувам го и сега. Извисява се от дълбините на бездната и отеква в стаята, докато седя и пиша.
Пропълзях по корем върху остатъка от мостчето, докато ръцете ми не достигнаха острите трески от разцепените трупи. Погледнах надолу. Пропастта тънеше в непрогледна тъма. Извиках с всички сили, но вятърът отвя гласа ми надалеч и ехото отвърна с подигравателен смях. Лежах там и немощно се борех с лудостта, която се прокрадваше все по-близо и по-близо към мен и заплашваше да ме погълне. Повтарях си, че всичко е плод на трескавото ми съзнание. Мостчето бе прогнило. Бурята бе силна. В планината се чуват какви ли не шумове и писъци. И въпреки това, щом се ослушам, викът се извисява над стенанието на елите и над могъщото бумтене на водата, барабани по черепа ми като палка и аз знам, че тя не ще се появи никога повече.