Откъс от последното писмо:
Ще напиша адреса ти на плика и ще поставя писмата в него, така че ако не се върна, някой случаен пътник може да ги намери и да ти ги изпрати, за да знаеш какво се е случило.
Книгите и ръкописът стоят недокоснати. Вечер седим заедно — с тази жена, която наричам „съпруга“, — тя държи в ръцете си плетиво, което никога не нараства и с бримка, а аз книга, която всяка вечер отварям на една и съща страница. Денем и нощем се дебнем потайно, обикаляме из смълчаната хижа, а понякога, когато се извърна неочаквано, улавям усмивката, преди да изчезне от устните й.
Говорим си като непознати за едно-друго, говорим, за да скрием мислите си. Преструваме се, че имаме работа навън, само и само да не сме заедно.
Понякога нощем, когато седя в сенките пред гаснещата жар в огнището, ми се струва, че долавям почукването на вратата и скачам от стола, отварям тихо вратата и надниквам навън. Но там ме посреща единствено тъмнина. След това пускам резето и тя — живата жена — ме пита с милото си гласче какво съм чул, като свежда глава над плетката, за да прикрие усмивката си; аз спокойно й отговарям, приближавам се до нея, слагам ръка па раменете й, усещам меката напращяла плът и се питам, ако с едната ръка я притисна към себе си, а с другата бутна назад главата, кога ли ще чуя пукота на костите й.
Тъй като тук, сред варварската самота, аз също съм станал варварин. В мен са се пробудили древните примитивни страсти на любовта и омразата — силни, жестоки и свирепи, отвъд всичко онова, което, вие, хората от по-късните времена, бихте разбрали. Вековната култура на нашата цивилизация се свлече от плещите ми като мръсна дрипа, отвята от порива на планинския вятър и отдолу се оголиха старите варварски инстинкти на човешката раса. Някой ден ще обхвана с пръсти нежната бяла шия, очите й бавно ще се облещят, устните ще се отворят, езикът ще провисне навън, аз ще я изблъскам назад, стъпка по стъпка, без да вдигам поглед от пребледнялото й лице, и тогава ще дойде моят ред да се усмихна; ще я избутам назад през отворената врата, назад по пътеката в двора между хвойновите храсти, назад, докато петите й не увиснат над бездната и тя не остане да се държи за живота единствено с мъничките пръстчета на краката. Сетне ще се наведа, ще целуна потъмнелите устни и надолу, надолу, надолу, покрай сепнатите морски птици, покрай бялата пяна на реката, покрай извисените на брега ели, надолу, надолу, надолу ще литнем заедно, докато не открием моята любима, заспала под водите на фиорда.
Така завършваше последното писмо, нямаше подпис, нито дата. При първите лъчи на зората ние излязохме от хижата и след дълго лутане успяхме да се спуснем в долината. Не намерихме водача. Дали бе останал в планината, или пък през нощта бе стъпил някъде накриво и бе загинал, и до ден днешен не знаем.