— Агент Фредерикс пътува насам — казах му.
Въздъхна.
— Станало е голямо объркване. Никой няма причина да ме заплашва. Не преследвам «Джей Ейтс».
Една от най-опасните латино банди във Феърфакс.
— Все пак бих желал да вляза, ако може.
— Значи работиш в отдел за охрана?
— Точно така.
Огледа ме от главата до петите. Висок съм горе-долу метър и осемдесет и тежа около осемдесетина килограма — плюс-минус два в зависимост от естеството на работата и любимия ми сандвич през съответния месец. Не съм бил в армията, не съм се обучавал в курсовете на ФБР в Куонтико. Владея основни методи за самозащита, но не и впечатляващи бойни изкуства. Нямам татуировки. Обичам тичането и походите на открито, но маратоните и фитнесът не са ми по вкуса. От време на време правя лицеви опори и коремни преси, вдъхновен от навярно погрешната идея, че упражненията подобряват кръвообращението и ми позволяват да си поръчвам с чиста съвест повече кашкавал в сандвича. Добър стрелец съм, носех четирийсеткалибров «Глок 23» в кобур «Галко Ройъл Гард» от вътрешната страна на колана и автоматична палка «Монаднок». Райън Кеслер не ги виждаше, но така или иначе въоръжението ми щеше да му се стори твърде скромно.
— И тези там — очите му се насочиха към колата на ФБР на отсрещния тротоар — само притесняват жена ми и дъщеря ми. Май са прекалено на показ, не мислиш ли?
Учудих се, че мнението ни съвпада.
— Така е. Но те са по-скоро възпираща мярка.
— Е, пак ще повторя — съжалявам, че сте си изгубили времето. Обсъдих го с шефа си.
— Главен детектив Люис. Аз също говорих с него по пътя.
Роналд Люис от градската полиция на област Колумбия. Набит, широколик, с тъмнокафява кожа. Прям. Не го познавах лично, но бях чувал, че е успял да овладее някои от най-опасните квартали в един от най-опасните градове в страната. Беше започнал като уличен патрул и се бе издигнал до най-високите етажи в полицейското управление. Смятаха го за герой — също като Райън Кеслер.
Райън замълча, осъзнал, че и аз съм си подготвил домашното.
— Значи ти е казал, че не вижда причина да ме вземат на прицел. Сега ще те помоля да си вървиш. Съжалявам, че си пропиля времето.
— Господин Кеслер, направете ми услуга — помолих. — Нека вляза да ви запозная с положението. Десет минути.
Държах се любезно, без нито намек раздразнение. Не добавих нищо повече, не изложих аргументи, споровете пред прага се печелят трудно, опонентът може просто да се прибере и да захлопне вратата. Гледах го очаквателно. Очите ми не се отлепяха от неговите.
Той въздъхна отново. Шумно.
— Хубаво. Влез. Пет минути.
Обърна се и накуцвайки ме поведе през спретнатата къща, която миришеше на лимонов лак за дърво и на кафе. Не можах да добия кой знае какво впечатление за него и за семейството му, но вниманието ми привлече пожълтяла първа страница от «Вашингтон Поуст», окачена в дневната: «Полицай спасява героично двама по време на обир». Снимка на по-млад Райън Кеслер придружаваше статията.
По пътя за насам Клер Дюбоа — работоспособна като часовников механизъм — ми бе докладвала подробности за Райън — първата иМ задача. Стана дума и за спасителната му акция. Някакъв хулиган ограбил закусвалня във Вашингтон, паникьосал се и започнал да стреля. Райън имал среща с информатор и се оказал в алеята зад закусвалнята. Чул изстрелите, извадил оръжието си и влетял през задния вход — за собственика и съпругата му вече било твърде късно, но успял да спаси клиентите, а крадецът го ранил в крака, преди да побегне.
Историята завършваше любопитно — една от клиентките, Джоан, се сприятелила с него. Започнали да излизат и се оженили. Кеслер имаше дъщеря от първата си съпруга, починала от рак на яйчниците, когато момиченцето било на шест.
След като ме запозна с биографията му, Дюбоа заключи:
— Колко романтично! Спасил иМ е живота. Рицар в блестяща броня.
Не чета много художествена литература, но обичам историята, включително средновековната. Бих могъл да я уведомя, че броните са най-несполучливата защитна система на всички времена; хващат окото, ала с тях воинът е по-уязвим, отколкото с най-обикновен щит, шлем и плетена ризница или без нищо.
Помислих си също, че да те прострелят в крака е доста неромантичен начин да си намериш съпруга.
Докато прекосявахме тясната дневна, Райън се обади:
— Приятен съботен ден. Не предпочиташ ли да го прекараш с децата и съпругата си?
— Не съм женен. И нямам деца.
Той замълча за секунда — позната реакция. Характерна за мъжете на определена възраст от предградията, след като научат, че разговарят с бездетен четирийсетгодишен ерген.