«Белезници?», почудих се. Погледнах отново Алиса, която се беше подпряла върху колата, неспособна да срещне очите ми.
— Моля ви. — Говореше на нападателя. — Как е мама?
Не, тя не беше замаяна, не беше пострадала лошо и сега разбрах защо не бяга — защото беше безсмислено. Убиецът не преследваше нея. Преследваше мен.
Осъзнах цялата ужасна истина. Мъжът над мен се беше добрал някак си до Алиса преди седмици и я бе заплашил, че майка иМ ще пострада, ако откаже да съчини историята за корупция. Понеже компанията беше свързана с военна база, чийто командир познавах, престъпникът бе предположил, че ще назначат мен да я охранявам. През последната седмица беше черпил от Алиса подробни сведения за методите ни на действие. Не беше убиец, беше професионалист, нает да изтръгне информация от мен. За случая с организираната престъпна група, по който работех, естествено. Знаех новите самоличности на петимата свидетели по делото. Знаех къде ще ги настани Отделът за закрила на свидетели.
Борейки се за глътка въздух между сълзите, Алиса отрони:
— Казахте…
Наемникът обаче не иМ обърна никакво внимание. Погледна часовника си и се обади по телефона. На мъжа в колата уловка, предположих, когото протежето ми следваше неотлъчно на петдесет минути оттук. Не успя да се свърже. Явно бяха спрели колата веднага след като по телефона бе прозвучал трясъкът от счупеното стъкло.
Значи наемникът не разполагаше с толкова време, колкото му се искаше. Почудих се колко ли ще издържа на мъченията.
— Моля ви — прошепна Алиса отново. — Мама. Казахте, че ако направя каквото пожелаете… Моля ви… добре ли е тя?
Наемникът погледна към нея и сякаш импулсивно извади револвера от колана си и я простреля два пъти в главата.
Лицето ми се сгърчи. Жегна ме отчаяние.
Той извади омачкан найлонов плик от вътрешния си джоб, отвори го, коленичи до мен и изсипа съдържанието му на земята. Не видях какво е. Свали ми обувките и чорапите.
— Знаеш ли каква информация ми трябва? — тихо попита.
Кимнах утвърдително.
— Ще ми кажеш ли?
Успеех ли да издържа петнайсет минути, местната полиция може би щеше да пристигне, преди да умра. Поклатих отрицателно глава.
Безучастно, сякаш отговорът ми не е нито добър, нито лош, той се залови за работа.
«Дръж се петнайсет минути», окуражих се мислено.
Изпищях за пръв път след трийсет секунди. Скоро след това изкрещях пак и оттук насетне всяко издишване беше остър писък. Сълзите потекоха, а болката лумна като огън из тялото ми.
«Тринайсет минути — отброявах, — дванайсет…»
Но макар да не съм сигурен, сигурно не бяха минали повече от шест-седем минути, когато помолих пресекливо:
— Спри! Спри!
Послуша ме. А аз му казах всичко, което искаше да узнае.
Той си записа информацията и се изправи. Ключовете за пикапа се полюшваха в лявата му ръка. С дясната стискаше револвера. Насочи автоматичното оръжие към средата на челото ми и аз усетих облекчение, ужасно облекчение, че поне болката ще стихне.
Мъжът отстъпи назад, присви очи в очакване на изстрела и аз…
Септември 2010
Събота
«Целта на играта е да се нахлуе и превземе крепостта на противника или да се избие кралското семейство…»
Из инструкциите на играта «Феодал»
Глава 1
— Тежък случай, Корт.
— Давай — казах в микрофона.
Седях пред бюрото си и разговарях чрез хендсфрий устройството. Оставих старата бележка, която четях.
— Семейството е във Феърфакс. Наемникът има зелена светлина и сроковете му са кратки.
— Колко?
— Няколко дни.
— Знаеш ли кой го е наел?
— Не, синко.
Беше събота, рано сутринта. При тази професия работният ден и работната седмица са с различна продължителност. Моята започна преди няколко дни; довърших лека задача в късния следобед вчера. Днес смятах да поразчистя стари документи — мое любимо занимание — ала организацията ни изисква да бъдем винаги на разположение.
— Продължавай, Фреди.
Усетих нещо странно в тона му. Работиш ли с някого десет години — макар и от време на време — си набелязваш ориентири.
Непоклатимият агент от ФБР сега се поколеба. Накрая рече:
— Добре, Корт, всъщност…
— Какво?
— Наемникът е Хенри Лавинг… Знам, знам… Но е потвърдено.
След миг, през който чувах единствено сърцето си и шепнещата в ушите ми кръв, отговорих автоматично, макар и безсмислено:
— Той е мъртъв. Роуд Айлънд.