През онези дни още не бяхме се освободили от асирийската напаст. Асирийските войници опожаряваха земите и вилнееха около нас по-страшни от чудовищен огън. След Самал завзеха царствата Гургум и Кашка. Сломиха тези противници и отново се появиха пред прага ни - с пехота, бойни колесници и кавалерия.
Наложиха ни непосилни данъци. Приехме безропотно, но Тиглатпилесер не се задоволи с това. Не оттегли войската си от нашите земи. Въведе така нареченото Управление на външните региони. Принуди ни по време на война да даваме войници за армията му.
С цената на унизителен договор получихме мир за втори път. Наричам го унизителен, но само благородниците се срамуваха от него. Хората и робите посрещнаха мира с празненства, продължили три дни и три нощи. Защото те умират, техните домове изгарят, те гладуват и тях прокуждат в изгнаничество по време на война. Да работиш на нивите край Ефрат, да дялаш камъни, за да строиш сгради и да вършиш черната къщна работа, е тежко, но е по-добре, отколкото да воюваш. Затова хората нарекоха Пизирис „Милостивия цар“.
Голяма част от зърното и плодовете ни, най-угоените говеда, свине и овце и най-изтънчените ни вина и бира поемаха към Асирия, нямаше обаче значение, понеже поне царуваше мир. Мъжете бяха щастливи. Робите бяха щастливи. Жените бяха щастливи. А аз, дворцовият писар Патасана? Бях ли щастлив?
Месеци наред избягвах да си задавам този въпрос. Макар да не успях да свикна с отсъствието на Ашмуникал, изпълнявах съвестно задълженията си. И усилията ми не бяха напразни -
313
станах най-младият, ала най-почитаният член на Съвета на благородниците. Цар Пизирис ме назначи за свой главен съветник, какъвто навремето бе баща ми. Всяко негово действие показваше колко високо ме цени и колко ми се доверява. Аз също му вярвах, благоговеех пред него и благодарях на боговете, задето са ни дали такъв прозорлив и смел владетел. И така, докато Лаймас, помощник и на баща ми, и на мен, не легна на смъртен одър.
Не идваше в двореца дни наред. Не се чувстваше добре и помоли да си почине. Ала почивката не го изцери и състоянието му постепенно се влоши. В деня преди да умре, ме повика в дома си. Приех веднага поканата. Прекосих малката му градина и застанах пред къщата му. Синът му ме посрещна на прага.
„Татко те чака. Страхува се да не би да умре, преди да говори с теб.“
Учудих се. Какво толкова важно имаше да ми съобщи Лай-мас? Влязох, обзет от любопитство. Някога едрото тяло на стария Лаймас се бе стопило и чезнеше в голямото легло. Лицето му бе по-бледо от платно. Синът му коленичи и му прошепна в ухото, че съм пристигнал. Лаймас обърна към мен присвитите си очи, събра всичката си сила и ме извика да застана до него. Отпъди с ръка роднините си да излязат от стаята. Останахме сами. Пое си дъх и подхвана бавно:
„Извърших грях, Патасана.“
Едва го чувах. Приведох се към него.
„Сторих голямо зло на баща ти Арарас. Предадох мъжа, който винаги ми помагаше, най-добрия ми приятел през целия ми дълъг живот. Сторих голямо зло и на теб, и на семейството ти.“
Понечих да оспоря думите му, но той ме прекъсна:
„Не ме прекъсвай, не ми остава много време. Помниш ли договора, който баща ти занесе на Тиглатпилесер? Аз го написах. Знаеш ли защо? Защото в тази плочка Пизирис изразяваше предаността си към асирийския цар и за доказателство му изпращаше главния си писар, понеже научил, че е шпионин
314
на фригийците и урартците. Не Тиглатпилесер уби баща ти, а войниците на Пизирис по пътя към асирийския цар. Пизирис откупи живота си с отсечената глава на баща ти.
Думите му ме вбесиха.
„Лъжеш! - изкрещях и го разтърсих, макар да береше душа.“
„Де да беше така! - поклати тъжно глава Лаймас. - Откога ме измъчва съвестта! Пизирис заплаши да ми отреже езика, ако кажа истината. Страхувах се и я крих до днес. Сега умирам. Не мога да се явя пред боговете с този грях.“
Спомних си думите на баща ми при сбогуването ни и разбрах, че Лаймас казва истината. Сълзите, сдържани още откакто получих вестта за татковата смърт, рукнаха по страните ми. Изпълниха ме болка и ярост, задето съм бил предаден. Докато плачех, старият Лаймас отправи последната си молба към мен:
„В никакъв случай не показвай на Пизирис, че знаеш истината. Веднага ще те убие. Мъж с твоя ум не би враждувал с царя. Продължавай да живееш в съгласие с Пизирис както досега.“
Излязох от дома на Лаймас и краката автоматично ме понесоха към двореца - все едно овца се отправя по навик към кошарата. Влязох в двореца, вдигнах глава и се огледах. На неговите собственици ли принадлежах? Същите, превърнали дядо в изгнаник, принудили ме да се разделя с възлюбената, убили баща ми? Образованието ми, всичко научено ме подтикваше да отговоря: „Да, принадлежиш на боговете и на техния земен представител цар Пизирис“. Ала болката в сърцето ми, яростта, изпълнила тялото ми, огънят, възпламенил очите ми, говореше: „Не, принадлежиш на дядо си Митанува, на баща си Арарас, на възлюбената си Ашмуникал“.