345
и и коленичих пред нея, умолявайки я: „Прости ми. Прости на този дребнав службогонец, възгордял се от благородството и познанията си. Прости на този глупак, неспособен да отличава доброто от злото, любовта от омразата. Прости на този идиот, който откри злато и го захвърли като прост речен камък. Прости на този безчувствен невежа, задето не осъзна, че животът без теб е най-суха пустиня. Прости непростимата му алчност, амбиция и вероломство. Ако не му простиш, последният камък, задържащ този клетник над пропастта, ще рухне в бездната и ще го повлече надолу. Ако не му простиш, това хилаво тяло ще изчезне във водите на Ефрат. Ако не му простиш, ще изгуби всичко добро, красиво и невинно у себе си и ще стане заложник в тъмния свят между живота и смъртта. Ако не му простиш…“ Усетих как ръката на Ашмуникал, застинала отначало неподвижно в моята, помръдва. „Стани!“, каза ми тя с разтреперан глас. Вдигнах глава и видях лицето и, обляно в сълзи. Разбрах, че не ме е забравила и още ме обича. Изправих се и прегърнах нежното и тяло, разтърсено от хлипането. Усетих топлата и кожа върху моята. Отново вкусих несравнимите и устни, солени от сълзите. Щом опиянението от срещата ни постихна, ме обзе тревога. Влязохме в тясната стаичка, където потърсихме укритие зад заключената врата. Целувах я в закътаното ни убежище и я обсипвах с благодарности, че ми е простила. Тя закри устните ми с длан. „Не ми благодари, защото не ти правя услуга. Вярно е, гневях ти се, но как си могъл да си помислиш, че съм спряла да те обичам? Нима земята спира да обича облаците, задето не и изпращат дъжд? Спира ли майката да обича детето си, когато то не се усмихва? Какво е семето без земята, зърното без слънцето, пчелата без цветята? Как си могъл да си помислиш, че ще спра да те обичам?“ С всяка нейна дума огнената страст в сърцето ми се разгаряше по-силно и горещината и нахлуваше във вените ми. Огънят стигна до слабините ми. Пречистен от всякакъв страх, си представих, че с нея сме единствените хора на земята. Прегърнах я и тя разтвори за мен дверите към крехкото си стройно тяло.
346
С любопитство и желание проникнах в нея, сякаш пристъпвах в незнаен храм; изучавах го по-прилежно, отколкото се изучава непозната страна, вдъхвах и вкусвах небесните му плодове. Видях, че ласките ми превръщат лицето на Ашмуникал в диво божествено цвете. Огънят, припламващ в очите и при всяко докосване, озаряваше красотата и и кожата и придобиваше сияние по-омайно от сиянието на пролетна земя.
Ашмуникал ме научи, че без магията на досега, без ритуала на целувките няма да съумея да вкуся любовта. Бях преизпълнен с благоговение и възхита като всеки младеж в мига, когато желанието, започнало с порив към красотата, се превръща в доказателство за мъжествеността му, а сетне в любов. Усещах любовта и, целувах я, вдишвах благоуханието и и се питах как съм понасял дните без нея. Разбрах по-добре чувството, накарало дядо да се влюби пред прага на смъртта. Запечатах го в паметта си, за да не го забравя никога.
Налагаше се обаче да запечатам още една истина в паметта си. Ашмуникал принадлежеше на царя. Макар Пизирис вече да не проявяваше интерес към нея, тя беше негова собственост. А онези, които правеха любов с жените на Пизирис, ги очакваше най-сурово наказание. Представех ли си го, лицето ми притъмняваше, а сърцето ми се свиваше от ужас.
347
Двайсет и пета глава
- Трябва да намерим Кемал - каза притеснено Есра.
Всички я слушаха съсредоточено.
- Трябва да го намерим - повтори тя. - От часове го няма. Притеснена съм.
По обичайното време се върнаха от разкопките. От Кемал нямаше ни вест, ни кост. Стана и ясно, че в време да предприемат нещо. Преди да разговаря с екипа, на два пъти опита да се свърже с Ешреф и двата пъти получи един и същи отговор: „Капитанът не е в управлението“. Не я осведомиха нито къде е, нито кога ще се върне. Нищо освен тези пет думи. Дали и е обиден и затова не и се обажда? „Не биваше да се забърквам с капитана“, помисли си тя. За пръв път се разкайваше, че е спала с него. А и защо изобщо му се обаждаше? Да му съобщи, че Кемал е изчезнал, разбира се, и да го помоли за помощ. Това ли бе истинската причина? Или търсеше утеха от близък човек, защото се чувстваше безпомощна? „Не - възрази неуморимият и вътрешен глас. - Не търся убежище при капитана. Имам по-сериозни проблеми.“ Опитвайки се да прогони Ешреф от мислите си, свика членовете на екипа. Всички бяха въодушевени, защото откриха и последните плочки на Патасана. Думите на Есра ги поляха със студен душ. Разбираше как се чувстват, но нямаше друг избор. Един от екипа им бе изчезнал, при това след двете убийства, извършени съвсем неотдавна.