От новината за бременността на Ашмуникал Пизирис първо се стъписал, после се разярил. С разпенена уста влетял в харема. Зашлевил Ашмуникал, жената, която се страхувах да не оскверня с целувките си, и я съборил на пода. Заплашил я, че ако не му съобщи името на любовника си, ще отреже срамните и устни и ще я убие. При втория удар крехката Ашмуникал изпаднала в несвяст. Заключили я в стая с изглед към Ефрат на горния етаж на харема.
Посрамен от предателството и, Пизирис решил да го прикрие. Наредил истината да не се разчува отвъд стените на харема и заплашил всички жени с жестоко наказание, ако проговорят.
Заповядал да го осведомят, когато Ашмуникал се свести, и се заловил да разкрие виновника. Докато разпитвал кой се е
359
срещал с Ашмуникал, аз все още бях в неведение какво става. Някои дворцови служители го уведомили, че понякога Ашмуникал посещава библиотеката, но Пизирис не ме заподозрял. Усъмнил се, че злото е сторено, когато преди три месеца Аш-минукал гостувала на родителите си. Наредил да доведат родителите и в двореца.
По същото време Пудуха установила, че Ашмуникал се е свестила. Съобщила и за заповедта на царя родителите и да се яват в двореца. Посъветвала я да разкрие името на любовника си, за да спаси родителите си от изтезания. Ашмуникал помислила малко и и отвърнала: „Ще разкрия името на любовника си. Нека Пизирис дойде“.
Щом Пудуха излязла от стаята, Ашмуникал се хвърлила през отворения прозорец и паднала върху скалите долу като орлица с прекършени криле.
Пудуха занесла вестта на Пизирис и той незабавно отишъл в харема, ала не открил Ашмуникал. Вбесил се и започнал да налага с юмруци жената до него. В този момент стражите погледнали през прозореца и видели кръвта на Ашмуникал. Пизирис слязъл долу и открил бездиханното и тяло. Смелостта на младата жена, дръзнала да му се опълчи и в смъртта, влудила царя и той веднага наредил на най-приближения си съветник на разкрие любовника и.
Помощникът ми Ерия ми съобщи болезнената новина. Седях в библиотеката и съчинявах писмо до новия асирийски цар Салманасар, с което да го поздравя за възкачването на престола и да му засвидетелствам предаността ни, когато Ерия влезе.
„Достопочтени - подхвана той, - поклонничката на Лудингира, благородната Ашмуникал е скочила от прозореца на харема. Открили тялото и върху скалите.“
Да, застанал на прага на библиотеката, Ерия произнесе точно тези думи. И аз веднага разбрах истината. Не се изненадах, защото, макар да не си го признавах, очаквах такъв край. Тя показа смелост, каквато аз не притежавах. Напусна жестокия, измамен, коварен свят.
360
Насладата на моята постеля, сладостният копнеж на моите нощи, трепетът на моите дни, топлината, прегръщаща сянката ми, лудостта, помрачила разсъдъка ми, вече не съществуваше. Благоуханната възлюбена с кадифеночерни очи и коси като дъждовни струи, господарката на моите вени, ме бе оставила завинаги сам със страховете и горчилката ми.
Прозрях истината, но не обезумях, не започнах да скубя косите си. Не изкрещях на мрачния вестител Ерия: „Не, тя не обичаше Лудингира, обичаше мен!“ Не скрих остра кама под мантията си и не се опитах да пронижа безмилостното сърце на Пизирис. Просто стоях като вкаменен в библиотеката. После подлецът в мен надделя и потисна страховете, изненадата, скръбта ми. Представих си как Пизирис ме залавя и изтезава. Скрих мъката си, сдържах сълзите и дори гнева си. Дребната ми душица събра сили само да отида да видя разломеното тяло на жената, която обичах.
Страховете ми обаче се оказаха напразни. Ашмуникал бе жертвала живота си, за да защити моя. Разбрах го едва на другия ден. Ала мрачните опасения не ме напуснаха. Предусещах, че Пизирис няма да остави нещата така. За връзката ми с Ашмуникал знаеше единствен върховният жрец Валвазити, починал преди година. Трудно щеше да се докаже, че аз съм бащата на детето в утробата на Ашмуникал. Всичко отмина, както предполагах. Постепенно се освободих от вледеняващия страх, но, уви, на тази земя вече нямаше покой за мен.
Цар Пизирис, земен представител на боговете, бе причинил смъртта на жената, която обичах, и на детето ми, ала аз, безгръбначният Патасана, не му се опълчих, не го заплюх в лицето. Страхът вцепеняваше ума ми, сърцето ми, цялото тяло като тъмна нощ, погълнала светлината. Да, бях страхливец, но и страхливците жадуват отмъщение. Всъщност именно страхливците отмъщават най-жестоко. Потайно, дебнешком, в най-неочаквания момент.