- И ние сме готови - намеси се нетърпеливо Бернд. После се обърна към Есра и добави: - Ще заведа гостите ни на разкопките. Добре ще е да ги видят преди журналистите.
- Чудесна идея - отвърна Есра, без да отклонява поглед от Йоаким. - Ще останете да вечеряте с нас, нали?
- За жалост, трябва да се върнем в хотела. Редно е да сме на разположение на журналистите от Анкара.
Вътрешно Есра се зарадва на новината, ала все пак настоя:
- О, хайде, може да закъснеете малко!
В очите на Йоаким просветна известно високомерие, понеже настойчивата покана му се стори твърде ориенталска.
- Благодаря, но няма как - поклати глава той.
Есра си придаде разочаровано и същевременно примирено изражение. Помоли учтиво да я извинят, за да отиде да подреди фотокопията. Всички мъже станаха на крака да се сбогуват с уговорката, че на другия ден ще се видят в хотела.
Есра тръгна по училищния коридор. Вратата към стаята на Тим бе отворена. Понечи да влезе, но щом зърна Неверницата Надиде и внучката и, отстъпи назад. Нямаше време за любезни
364
разговори. Запъти се към стаята с компютрите. Теоман седеше пред компютъра, както го бе оставила.
- Някаква вест от Кемал? - попита тя от прага.
Очите на Теоман бяха зачервени от взирането в монитора.
- Не - примижа той. - Не се е обаждал. Свърза ли се с Рюстем?
- Не.
Есра сложи папката, която носеше, върху чина, извади телефона си и започна да набира. Същият резултат: „Номерът не отговаря“.
- Няма ли телефон в археологическия комплекс? - промърмори Теоман.
- Човекът, с когото говорих, не знаеше. - Есра погледна към компютърния екран. Видя, че Теоман пише нещо за плочките на Патасана, и го попита: - Какво правиш?
- Тим преведе колофоните на гърба на плочките. С други думи, обобщението на съдържанието им е готово. Печатам го, за да го имаме и на хартия. Не е изключено да ни потрябва за пресконференцията.
- Досетлив е. Ще ни питат, естествено, за съдържанието на плочките. - Тръгна към вратата. - Ще взема душ. Лепна от пот. -След няколко крачки се върна и подаде мобилния си телефон на Теоман. - Оставям ти го, в случай че Кемал се обади.
Няколко минути Есра се наслаждава на обливащата я студена вода. Капките падаха върху челото и и буквално отмиваха разяждащите я мисли. Постепенно я изпълваше дълбоко умиротворение. Излезе изпод душа и дрямката я налегна почти веднага. Забърза към стаята си, за да избегне нежелана среща. Извади късмет и успя да се шмугне вътре, без да се натъкне на Халаф или Тимъти. Легна и спа около час. Събуди се отново обляна в пот. Стана и излезе от стаята.
Тимъти седеше в беседката; пред кухнята Халаф белеше лук и чесън за вечерята. Есра седна до Тимъти.
- Здрасти, заминаха ли си гостите ти?
- Изпратих ги, да - кимна Тимъти.
365
- Не изглеждаш в добро настроение.
- За съжаление, не зарадвах старицата с добри новини.
По лицето на Тимъти бе изписано дълбоко отчаяние. Ако
не го познаваше, Есра би помислила, че е плакал.
- Успя ли да научиш нещо за брат и?
Тимъти въздъхна.
- Да. Както споменах, мой студент живее в Ню Йорк. Изпратих му имейл с адреса на подателя и го помолих да поразпита за този Дикран Папазян. Вчера получих отговор.
- Толкова бързо?
- Просто късмет. В момента студентът ми бил свободен и още същия ден отишъл да провери. Сградата още съществувала, но никой не бил чувал за Дикран. Изпратили го при някой си Бил, от години работел в бара на ъгъла. Само Бил би могъл да знае нещо за мъжа, когото търси, обяснили му сегашните обитатели. И наистина, Бил веднага се сетил за Дикран Папазян. Познавали се още откакто Дикран дошъл да живее в квартала, сприятелили се. Дикран и майка му оставили Надя в Турция и успели да стигнат до Халеп. Оттам заминали за Бейрут. Бол-ната му майка обаче починала в Бейрут. След известно време Дикран отпътувал за Америка по настояване на роднини, преселили се отдавна там. Роднините му намерили дом и работа. Тогава Бил се запознал с него. Казал, че Дикран бил тих мъж, джентълмен. Дори прекалено тих. Подпийнел ли обаче, започвал да плаче и да напада всички. А понеже бил здравеняк, не го удържали лесно. Затова Бил спрял да му сервира алкохол. Дикран осъзнавал слабостта си и гледал да страни от другите, особено от жените. Ала бил красавец и те не го оставяли на мира. Особено упорита се оказала една Нанси Уилкинсън. Дикран най-сетне не устоял и склонил да се оженят. През първата година от брака им всичко било наред. Родил им се син, били щастливи. Дикран го кръстил Арменак. Но колкото повече растяло детето, толкова повече страхове измъчвали Дикран. Сънувал кошмари, събуждал се посред нощ, изтичвал до леглото на Арменак и крещял: „Ще убият сина ми! Ще убият сина ми!“