392
дворните, застанали зад Пизирис, и попита - „Кой е писарят Патасана?“ Всички замряха. Очите на Пизирис се впиха в мен с уплаха и ненавист, лицето му замръзна от ужас. Благородниците и дворцовите стражи впериха погледи в мен. Аз обаче не се смутих. Най-сетне щях да се насладя на отмъщението, което тайно жадувах години наред. „Аз съм Патасана, велики господарю“ - отвърнах и пристъпих крачка напред. Саргон дойде при мен и постави длан върху рамото ми. „Ти си Патасана значи… Благодаря ти за сторената услуга. Ще бъдещ възнаграден за делата си.“ После асирийският цар се обърна към Пизирис - „А ти ще бъдеш наказан за делата си“. Пизирис ме погледна изумен, после погледна Саргон и се хвърли ужасено в нозете му, просейки милост като жалък роб. В ума ми изплува гордото лице на баща ми Арарас, запазил достойнството си дори изправен пред смъртта. Представих си смелата Ашмуникал и тялото и, разбито върху скалите, и омразата ми към Пизирис отново се надигна у мен.
Саргон остана глух за молитвите на Пизирис; даже не се обърна към него, когато войниците му го повлякоха към дворцовата градина, за да отсекат грозната глава, увенчаваща дебелото му тяло. Щом изведоха Пизирис от залата, Саргон измери с поглед ужасените придворни, застанали пред него.
„Отведете царицата и наложниците от харема и обезглавете другите“ - нареди той на войниците си.
Войниците измъкнаха мечовете си и се нахвърлиха върху придворните. Гледах как хората, с които бях работил всеки ден, се разбягват с писъци. Не го очаквах. Мислех, че Саргон ще накаже само царя, както беше сторил в Табал, но той явно бе решил да изтрие хетите от лицето на земята и да превърне града ни в асирийска крепост. Докато приятелите и сънародниците ми се бореха за живота си, аз се хвърлих в краката на Саргон с вик: „Умолявам те, велики царю, всички те са невинни!“ В очите на Саргон блестеше лудост. Приличаше на хищник, опиянен от миризмата на кръв. Погледна ме с тези очи и каза „Не бой се. Ще пощадя теб и семейството ти“. Молитвите ми бяха
393
напразни. Саргон искаше града ни. Извън двореца се вихреше още по-жестоко кръвопролитие. Домовете горяха, мъжете гинеха, изнасилваха жените и момичетата, плячкосваха храмовете. Деряха живи, изгаряха и избождаха очите на осмелилите се да окажат съпротива. А аз, жалкият невежа Патасана, вярвал, че ще надхитря боговете, се свих в един ъгъл и гледах как изтребват сънародниците ми.
Боговете ме накараха да платя скъпо, задето съм се възгордял. Асирийците вилняха и проливаха кръв цели седем дни и седем нощи. Седем дни и седем нощи слушах писъците и стена-нията на своите хора. На седмия ден всички оцелели минаха покрай отсечените глави на Пизирис и благородниците, набучени на кол до Царската порта, и се събраха пред градските стени.
Млади и стари, жени и деца, осакатени и болни, всички се строиха в редици и поеха към Асирия, заобиколени отстрани, отзад и отпред от войниците на Саргон, оголили зъби като стръвни кучета. Ако можех да изтърпя погледите и горчивите думи, и аз бил заел мястото си в тази жалка процесия сред разплаканите си съграждани, надаващи жалостиви писъци. Ала аз, човекът, когото наричаха учен, благородник и талантлив държавник, не събрах смелост да тръгна с тях. Не от страх, че ще ме убият, а от срам.
След този ден слънцето за мен угасна, след този ден не дръзвах да докосна съпругата си и да погледна лицата на децата си. Въздухът, който дишах, водата, която пиех, храната, която ядях, бяха същинска отрова за мен. Ефрат, по чиито приятелски брегове успокоявах духа си с безметежни разходки, ми стана враг. Реката вече не ме умиротворяваше и не тешеше тревогите ми. Не смеех да погледна слънцето, а сладкият сън, даряващ ме с покой, ме напусна. Ръцете ми забравиха какво е допир, гласът ми забрави що е реч, устните ми забравиха да се усмихват, очите ми забравиха да виждат. Лека-полека реката на живота, течаща по вените ми, пресъхна. Аз обаче се съпротивлявах; борех се да остана на крака и да избегна мълнията на бога на бурите, способна в миг да повали и най-огромното
394
дърво. Съпротивлявах се, защото исках животът ми, изпълнен с жестокост, предателства и страх, животът ми, чиито дни се брояха, да не свършва безсмислено - исках да разкажа на всички какво съм сторил и какви убийства съм извършил.
395
Двайсет и осма глава
- Налага се да прекратим разкопките - прошепна Теоман, за да не го чуят другите.
Вървеше до Есра в цветната градина пред хотела, където щеше да се проведе пресконференцията. Двамата крачеха на два метра пред колегите си.