- Не сме в безопасност - настоя Теоман. - Не бива да рискуваме да убият още някого.
Слънцето, огряло ги по пътя към Антеп, от минута на минута напичаше все по-знойно.
- Ами убиецът на Кемал? - попита Есра с напрегнато, почти обвинително изражение. - Безнаказано ли ще му позволим да се измъкне?
- Не, но разкриването на убиеца не е наша работа! Не сме полицаи, учени сме.
Есра спря и погледна Теоман в очите.
- Но убитият ни беше приятел. А убиецът може би е някой от нас.
- Не знаем със сигурност - възрази Теоман. - Опитаме ли се да разберем, само ще оплетем конците. А нищо чудно междувременно да умре още някой. Според мен трябва да отложим разкопките.
- Не мога. Не още.
Тръгнаха отново. Теоман въздъхна тежко и попита:
- Какво ще правим тогава?
- Не знам - тросна се Есра, по чието лице сега се четеше умора. - Не знам. И не искам да обсъждам въпроса.
- Налага се! Приемаш го лично, а не бива. Уважавам чувството ти за отговорност, но убийствата не са насочени срещу нас. Ние не сме истинските мишени на убиеца. Кемал е мъртъв, защото се е оказал на неподходящо място в неподходящ момент.
- Не го приемам лично. Мисля за доброто на всички ни -възрази Есра вече по-сговорчиво.
396
Разбираше, че Теоман е прав. Не биваше да застрашава ничий живот. Бяха открили плочките на Патасана и наистина им се полагаше почивка. Древният хетски град се оказа повече от щедър към тях и ги възнагради с находки, за каквито не смееха да се надяват. Време беше да спрат. Всеки друг ръководител на разкопки би постъпил така. Както каза Теоман, работата им бе да осветляват миналото, а не да залавят убийци. Трябваше да оставят това на Ешреф. Есра го съзнаваше, ала необузданата и амбиция и упоритият и гняв не искаха да се вслушат в гласа на разума. Убиецът ги предизвика; отне живота на един от приятелите и и преобърна света им наопаки. Нетърпима беше мисълта, че още не е заловен и може да продължи да убива дори след като те си заминат. Струваше и се, че ще прояви малодушие, ще побегне страхливо, ако прекрати разкопките сега и се върне в университета като прославен учен.
- Ако мислиш за доброто на всички, си длъжна да прекратиш разкопките - настоя Теоман. - Така е редно.
Намирахе се на няколко крачки от входа на хотела, където ги чакаха Йоаким и двамата му колеги. Есра се възползва от възможността да избяга от въпросите на Теоман.
- Ще говорим след пресконференцията - отсече тя и тръгна към вратата.
С червената си коса Йоаким изпъкваше сред малобройната групичка пред входа.
- Не успя ли да се наспиш снощи? - попита я той на английски със силен акцент, забелязал зачервените и, подпухнали от сълзите очи.
- Работих до късно - отвърна уклончиво Есра.
- Сбъркала си. Не биваше да помрачаваш красотата си в ден като този.
Бръщолевенето на Йоаким и дойде до гуша и тя смени темата:
- Пристигнаха ли журналистите?
- Още не. Рано е. Самолетът им сигурно тъкмо е излетял.
397
За да се спасят от сухата сутрешна жега, се гмурнаха в прохладата на хотела. Под любопитните погледи на персонала минаха край огромните пластмасови цветя, прекосиха червения килим и се спуснаха по стълбите към конферент-ната зала - уютно помещение с изглед към река Алебен, по чиито брегове се редяха чинари. Дългият, тесен подиум, където щяха да седят ораторите, се намираше до прозореца. Петдесетина столове, подредени край масите, очакваха журналистите да пристигнат. Върху подиума на заседателната маса имаше четири картонени табелки с имената и титлите на ораторите, изписани с големи букви. Табелката с името на Есра беше втората отдясно. От едната и страна щеше да седи професор Кренкер, от другата - Тимъти, а до стената - Бернд, в най-отдалечения край на подиума. „Дано да не си изпусна нервите и да не се разплача, докато говоря“, помисли си Есра, докато наблюдаваше как техниците проверяват за последен път микрофона. Всъщност сега се чувстваше по-добре; безмилостният възел, надигнал се от дълбините на гърдите и и заседнал в гърлото и, бе изчезнал. Поуспокои се и при вида на Теоман и Мурат, които пъргаво нареждаха големите пликове с обяснителните бележки и снимките на Елиф върху всеки стол. Стиснал листовете с речта си, Бернд стоеше до входа на залата и питаше нещо Йоаким. Явно бе забравил напълно и убития Кемал, и сутрешната разпра. Как бе възможно да изглежда толкова спокоен след такъв неприятен разговор? Поведението му и се стори още по-подозрително. Тимъти се взираше през прозореца към старите чинари. Сърцето и се изпълни с топлота и доверие към него. Тръгна механично към прозореца, но зърна Елиф и се закова на място. Младата жена седеше на стол в дъното на залата, подпряла умислено брадичка. За няколко часа жизнерадостното момиче се бе преобразило в олицетворение на скръбта. На Есра и домъчня за нея. Вместо при Тимъти отиде при Елиф.