405
- Виждаш ли? - Тимъти изгледа презрително възрастния си колега. - Убийствата ги интересуват. - Обърна се към журналистите, огледа ги със студени очи и продължи: - Бях сигурен, че убийствата ще ви заинтригуват повече от Патасана. Благодаря ви, че не ме опровергахте. Да, приятели, правилно ме чухте - от миналия петък досега в този район бяха извършени три жестоки убийства. Влиятелният местен духовник хаджи Сетар бе съборен от минарето, Решат ага бе обезглавен, а синът на един ковач - обесен в градината му. Планирането на убийствата се проточи около година, но извършването им се вмести само в пет дни, за да съвпадне с тази пресконференция. Убийствата бяха замислени и осъществени, за да се привлече вниманието към трима души, убити по този начин преди седемдесет и осем години. Преди седемдесет и осем години в същия район хвърлили отец Киркор от камбанарията на селската църква, превърната понастоящем в джамия, отрязали главата на Оханес ага и я сложили в скута му и обесили ковача Гаро на греда в ковачницата му. Както личи от имената им, и тримата били арменци, но целта на днешните убийства не е да отмъсти за смъртта им.
- Откъде знаете? - попита с пронизителен глас висок телевизионен журналист.
- Знам, защото аз извърших убийствата - отговори Тимъ-ти, продължавайки да се усмихва.
Всички в залата ахнаха. Есра стрелна с поглед Ешреф. Той бе изгубил ума и дума като нея. Мръщеше се и се опитваше да проумее чутото като всички останали от археологическия екип. Признанието на Тимъти, изляло се тъй лесно от устата му, слагаше край на неизвестността, разяждала ума и сърцата им дни наред. Но те не искаха да му повярват; не бяха готови да приемат истината, пред която бяха принудени да се изправят толкова ненадейно. Гледаха Тимъти, замръзнали и онемели. В очите им продължаваха да просветват искрици надежда. Чакаха го да си вземе думите обратно или да обясни защо ги е казал. Тимъти обаче мълчеше, сякаш се наслаждаваше на въздействието. Есра се съвзе първа.
406
- Какви ги говориш, Тимъти? - попита тя с напрегнат глас.
- Не съм Тимъти - отвърна американецът. - Казвам се Арменак Папазян. Дикран Папазян, внукът на убития отец Кир-кор, който полудя, ме остави в сиропиталище. По-късно бях осиновен от семейство Хърли. Да, аз съм Арменак Папазян, племенникът на възрастната жена, която наричат Неверницата Надиде, някогашното момиченце Надя.
Всички членове на археологическия екип, включително капитан Ешреф, ахнаха отново. Бернд, ококорил удивено сините си очи, зададе следващия въпрос на Тимъти:
- Ти ли извърши убийствата?
- Да, аз. - Каменното му изражение не оставяше никакво съмнение, че говори истината. - Аз извърших убийствата.
- Дошъл си тук, за да убиеш тези хора? - недоумяваше Бернд.
- Не. Когато преди пет години дойдох тук, за нищо на света не би ми хрумнало, че съм способен да извърша подобни убийства, макар във Виетнам да ме бяха обучили да убивам. Там винаги бях на фронтовата линия и доказвах колко изкусно владея изкуството на смъртта. Дълго танцувах със смъртта, а после се оттеглях в окопите, където лягах до нея, дишах същия въздух, поглъщах пръстта, с която тя се хранеше. Бяхме неразделни. Сигурен, че някой ден тя ще ме застигне, спрях да се страхувам от нея. Но смъртта обича изненадите. Реши да вземе семейството ми, а не мен. Осиновителите ми, семейство Хърли, загинаха в самолетна катастрофа. Отчасти заради смъртта на тези добри хора, които наричах „мамо“ и „татко“, потърсих психологическа помощ след войната. Сякаш някаква сила ме наказваше за стореното по време на войната. Когато излязох от клиниката, се оказах сам-самичък, както в сиропиталището. Исках да се дипломирам в „Йейл“ и да стана археолог, но нямах пари. Горе-долу по това време започнах работа в малък музей срещу скромна заплата. В края на втората година се случи чудото, което щеше да ме върне към първата ми кариера. Мама, напуснала дома ни преди много години, когато татко полудял, ме откри.
407
Разказа ми историята на баща ми - че е роден в Турция, в същия този град на брега на Ефрат. Тогава реших да посетя Турция. Това се случи преди двайсетина години - бях млад археолог, изгарях от желание да практикувам професията си. С помощта на мама довърших образованието си. Петнайсет години работих като археолог и се чувствах удовлетворен от занятието си. Докато бях на разкопки в Ирак, на няколко пъти посетих Турция и местата, където татко бе живял. Видяното ме очарова. Трогнах се колко сърдечни са хората тук, макар районът да е изостанал. Впечатлих се как старата култура се е запазила в известна степен. Дойдох и останах тук около месец. Запознах се с Дейвид, главния лекар на Американската болница, и с баща му Никълъс. Без да разкривам кой съм, се опитах да събера информация за семейството си. Наученото ме ужаси, но не намразих хората тук. Не си и помислях дори да убивам. Познавах историята. Със собствените си очи бях видял в окопите колко жестоки могат да бъдат хората един към друг. Реших да забравя миналото и да търся следите от древни цивилизации в родината на баща ми. Трябва да добавя, че и бившата ми съпруга също изигра своята роля. След като ме напусна, нищо не ме свързваше с Америка, а родината на баща ми осигуряваше възможност да заживея нов живот. Установих се временно тук. Колкото повече опознавах местните хора, толкова повече ги харесвах и се привързвах към тях. Открих и леля си Надиде. Започнах да се срещам и да разговарям с нея, без да и разкривам кой съм всъщност. Взирах се в сбръчканото и старческо лице и се опитвах да си представя татко. Повярвайте ми, не изпитвах никакво желание за мъст. Докато един ден кюрдски партизани не отвлякоха автобуса, с който пътувах за Антеп. Случи се в Османие. До мен седеше млад лейтенант на име Йозмер. Пътуваше със съпругата си и с петгодишната си дъщеря. Наскоро пристигнал в антепското поделение, той беше сърдечно хлапе, знаеше малко английски. Когато разбра, че съм американец, започна да ми говори само на английски. Спеше, когато партизаните спряха автобуса, но се събуди, стреснат от гласовете им. Един кюрд се