- Защо?
Опита се да зададе въпроса безизразно като него.
- Защо не вярваш на Халаф?
- Вярвам на Халаф - отвърна капитанът. - Но Шехмуз е казал това в пристъп на гняв. Шехмуз и Мемили не биха дръзнали да убият хаджи Сетар. Те са дребни душици. Не са хора, готови да понесат последствията, ако извършат убийство.
- Ревността е могъщо чувство, капитане - възрази Есра, кръстоса ръце и се втренчи самоуверено в Ешреф. - Ревнивите обикновено действат, без да мислят за последствията.
- Дори да си права, според мен Шехмуз не е способен да изпитва такава дълбока ревност. Ревнува, колкото да изругае зад гърба на хаджи Сетар, и толкова.
Есра се разгневи от педантизма на капитана и се накани да попита: „Нима познаваш толкова добре Шехмуз?“, когато радиоприемникът зажужа по-силно.
- Сигурно са нашите момчета. - И Ешреф заговори в радиоприемника: - Полицейското управление. Слушам!
- Главен сержант Ихсан е, капитане - отговори рязък мъжки глас.
- Да, Ихсан, заловихте ли заподозрения?
- Да, капитане. На пътя за Антеп сме.
- Какво правите там?
- Заловихме заподозрения, докато бягаше към Антеп, капитане. Сега се връщаме.
За миг очите на Ешреф се насочиха към Есра; усмивката на младата жена изразяваше гордост, задето е излязла права.
- Добре, Ихсан, чакам ви - отговори капитанът и остави радиоприемника на масата.
53
- Ето! - възкликна назидателно Есра. - Не вярваше, но Шехмуз е побягнал.
- Ще видим - отвърна капитанът с попресилена усмивка.
В същия момент Есра забеляза Халаф да излиза от управлението и да се насочва към тях. Тя си събра нещата и се на-кани да си върви.
- Тръгвате ли? - попита Ешреф, очевидно натъжен от тази вероятност.
- Чака ни работа - отвърна Есра, докато си слагаше шапката и слънчевите очила. - А и да остана, няма да ми позволиш да присъствам на разпита.
- Няма, за съжаление, но ще ти съобщя резултата.
- Ще ти бъда признателна - каза Есра и се обърна към Ха-лаф: - Наред ли е всичко? Ще тръгваме ли?
- Всичко е наред, Есра ханъм. - Халаф застана мирно досущ като войника, който им бе донесъл чая.
- Да се прибираме тогава - стана Есра.
- Трябва да спрем в града за провизии - напомни и Халаф.
- По-добре не ходете в града днес - намеси се Ешреф, който също се бе изправил. - Убийството стана скоро, на някой идиот може да му щукне нещо и да се опита да ви нападне.
По смиреното лице на Халаф се изписа упорство.
- Не бойте се, капитане. С Божията помощ никой няма да стори зло на Есра ханъм. Поне докато е с мен.
С мила усмивка Есра погледна Халаф, изпъчил се важно като воин от прастари времена.
- Налага ли се наистина да ходим в града? - попита го тя.
- Не, но след като сме били толкова път…
- Ако не е наложително, няма да ходим. Няма смисъл да нагнетяваме допълнително обстановката. - Обърна се към Еш-реф и силно загрижена, се заинтересува: - Кога ще приключи всичко това?
- Де да знаех! - въздъхна Ешреф. - Ще разберем след погребението.
Есра съвсем бе забравила за погребението.
54
- Да… А кога точно е то?
- Съмнявам се, че ще е по-рано от утре. Държавният прокурор изпрати тялото в Антеп за аутопсия.
- Бих искала да присъствам на погребението.
- Съжалявам, но е невъзможно. Тук не е прието жени да присъстват на погребенията. По-късно ще поднесеш съболезнованията си. По тези места траурът продължава дълго.
55
Четвърта плочка
Ти, който четеш за моите дългогодишни скърби! Търпеливи читателю, дръзнал да разбули какви тайни стоят зад тези бедствия! Ще ти разкажа за дълбоката омраза, стаена в сърцата на двамина, в чиито жили течеше една и съща кръв. Ще ти разкажа за две съвсем различни души в две сродни тела. Ще ти разкажа за непримиримата враждебност между баща и син, за нелечимата болест в семейството ми, която доведе до проклятието на буреносния бог, стоварило се върху ми.
Моят дядо Митанува ненавиждаше собствения си син Ара-рас повече от най-върлия си враг. Татко се бе издигнал до най-високия пост в държавата ни - втори след царя. Макар и млад, беше най-уважаваният член на Съвета на благородниците. Това обаче не значеше нищо за дядо Митанува. Той не обичаше сина си. И не се свенеше да го изрича. Постоянно го кореше - и когато оставаха насаме, и пред другите. И макар да не разкриваше чувствата си, баща ми Арарас също не хранеше обич към стария Митанува.
Татко твърдеше, че дядо го смятал за враг, откакто се е родил, защото първата му съпруга, Тунави, умряла при раждането.
Тунави била най-пламенната страст в живота на дядо. Наричаше я „любимата на моето сърце“. Тунави също обичала дядо; за нищо не се налагало да я моли два пъти. Когато Тунави забременяла с детето им, дядо уловил голям шаран в Ефрат. Разпорил му корема и от него изскочила черна риба, каквато никога не били виждали в реката. Дядо го сметнал за лошо знамение и отишъл направо при предсказателя. Той потвърдил, че черната риба е лоша поличба, и му заръчал да я хвърли обратно в Ефрат. Дядо веднага изпълнил нареждането му. Ала напразно, защото богът на бурите Тешуб явно бил влюбен по-силно от него в красивата Тунави и я взел при себе си.