- Леле! - възкликна Теоман с престорен гняв. - Четирима са! Отиде ни вечерята!
Есра го изгледа неодобрително, стана и тръгна към джипа. Лицето и бе сериозна, а в очите и се четеше едва доловим укор.
- Съжалявам за закъснението - извини се капитанът, ала жестовете му издаваха палава радост, все едно бе будно дете, пожънало неочаквана победа. - Но не исках да дойда с празни ръце - продължи той със същия дяволит тон. - Нося ви нещо в джипа.
Есра го изгледа объркано. Нямаше представа накъде бие.
- Ела - кимна и капитанът. - Мисля, че имаме няколко плочки на дворцовия ви писар… как му беше името…
- Патасана? - възкликна Есра, все още недоумяваща какво става.
- Да, да. Плочките са негови, струва ми се. Имаме и златен бокал, сребърна статуетка на сърна, бронзова статуя на жена и огърлица.
Заинтригувана, Есра тръгна с капитана към джипа.
- Къде ги намери? - попита тя.
- В колибата в лозето на Едноръкия Мемили - обясни капитанът, когато застанаха пред отворената врата на джипа. -Ето ги - посочи предметите върху пода на колата.
Есра забеляза първо статуетката, изобразяваща женска фигура, после сърната, бокала и огърлицата. Вдясно от тях лежаха две плочки, едната счупена. Вдигна здравата плочка и я огледа в приглушената светлина на колата. Приличаше на плочките на Патасана - глинен правоъгълник, 18 на 27 сантиметра, с по шест изписани колони от двете страни и колофон на гърба, описващ накратко съдържанието на плочката. Погледна в дол-
87
ния край, видя печатите и разбра, че капитанът е прав - бяха плочки на Патасана.
- Не разбирам? Кога са ги откраднали?
- Снощи - обясни капитанът, видимо горд, че е устроил истинска изненада на младата жена. - Ще ти разкажа всичко след малко. Донесох ги да ти ги покажа, но се налага да ги върна в полицейското управление, защото са улики.
- Но ние трябва да ги преведем! - промърмори притеснено Есра. - Достатъчно ще е да снимаме другите находки, но трябва да ни позволиш да направим копия на плочките.
- Колко време ще ви е необходимо?
- Най-много един ден.
- Добре, но гледай да не ги задържате повече, защото прокурорът ще иска всички улики.
- Добре - съгласи се Есра с дълбока въздишка на облекчение. - След един ден ще ти ги върна лично.
Тимъти, Мурат и Теоман, любопитни какво става, дойдоха при капитана и Есра. И тримата се втренчиха в плочките в ръката на Есра.
- Плочки на Патасана - обясни ядосано Есра. - И още четири важни находки, откраднати под носа ни!
- Къде да ги оставят войниците? - попита капитанът, докато археолозите се взираха смаяно в находките.
- Ние ще ги отнесем - каза Есра.
Капитанът не разбра дали тя иска да спести главоболието на войниците, или се страхува да не повредят находките. Но не настоя. Мурат и Теоман и бездруго бяха взели плочките. Очите на Мурат се спряха на торба, оставена също в джипа.
- Да вземем ли и нея?
- Това не е ваше - възрази капитанът. - Вътре има хашиш.
- Хашиш ли? - изненада се Есра.
- Да. И той беше в колибата на Едноръкия.
Десет минути по-късно капитанът седеше на масата и разказваше на археолозите цялата история. Страховете на Теоман не се оправдаха, защото сержантът и войниците не останаха
88
да вечерят с тях. Всички около масата - включително Халаф, притеснен заради закъснялата вечеря, и Теоман, изгладнял като вълк - попиваха всяка дума на капитана.
- Когато започнахме да разпитваме Шехмуз, първо отрече да е бягал. Правел обичайните курсове с вана. Сержант Ихсан, който го залови, подкрепи твърдението му. Според него нищо в действията му не издавало, че бяга. Попитах Шехмуз за хаджи Сетар и сипаничавото му лице пребледня като платно. „Не съм го убил“, изломоти той. „Убил си го. Има свидетели“, възразих. „Лъжат - изръмжа той. - Кълна се, че лъжат, капитане.“ - „Не лъжат - повторих. - Не смей да отричаш, защото знаем, че ти си убил хаджи Сетар.“ - „Не, капитане, умолявам ви“, захленчи той и се просна на земята пред мен. Един от войниците помисли, че ме напада, и го удари по главата с приклада на пушката си. Шехмуз се просна ничком. Беше малко позамаян, но успя да се вдигне на колене. „Ще направя всичко, капитане, но не ми причинявайте това!“, продължи да моли, сякаш не усещаше, че по челото му се стича кръв. Все пак внимаваше да не ме доближава. „Къде беше снощи?“, попитах. „Вкъщи“, изгледа ме невинно той. „Аха. Явно няма да ми кажеш истината“, отвърнах. „Кълна се, истината говоря, капитане. В Корана се кълна, истината казвам.“ - „Не се кълни! - изревах аз. - Гледаш ме в очите и ме лъжеш. Говорихме с брат ти. Нямало те никакъв чак до сутрешния призив за молитва“. Лицето му притъмня за миг, но се овладя и опита да се оправдае. „Лових риба, капитане - заекна. - Предишният капитан забрани риболова, та затова премълчах.“ - „Кого си мислиш, че заблуждаваш?“, извиках и тръгнах към него. Шехмуз се помъчи да се изправи, но войникът до него го халоса по хълбока с приклада на пушката. „Не мърдай, човече!“ Той се строполи на една страна, сгърчен от болка. Надвесих се над него и му казах със спокоен, но строг глас: „За последен път те предупреждавам. Знаем, че не си ловил риба. Прибрал си се по тъмно у дома точно след сутрешния призив за молитва. И не си донесъл риба. Нямало е как да донесеш, защото не си чакал мрежите ти в Ефрат да се напълнят, а си дебнел