- Щом ти е интересно, ще ти разкажа - съгласи се той. - Ей там има скала - посочи вляво към края на тръстиките. - Искаш ли да седнем?
Седнаха един до друг. Скалата, поглъщала цял ден слънчевите лъчи, беше още топла. При всяко движение дясната ръка на капитана докосваше лявото рамо на Есра. Но и двамата не се отместваха.
- Бях в Шърнак от шест месеца - подхвана той. - Тогава бях офицер. Провеждахме военни операции в планините, една след друга. През онази нощ бях заспал малко преди изгрев-слънце. Чух шум. Гласове, последвани от тишина. Отворих очи. Бях забравил къде съм. Погледнах към изсветляващото небе. По сивия небосклон се търкаляха черни облаци. Внезапно си припомних, че сме в планината. С усилие раздвижих вдървеното си от влагата тяло и седнах в спалния чувал. Видях двама души да спорят на няколко крачки от мен. Лесно разпо-
98
знах едрата фигура на сержант Решит, но не различавах с кого говори. „Какво става там“, извиках гневно. Сержант Решит тутакси застана мирно. „Сейтхан иска да говори с вас, лейтенанте -отвърна той с дълбок глас, по-подходящ за устен доклад. -Обясних му, че спите, но не иска да чуе…“ Погледнах към застаналия до Решит Сейтхан. Не различавах лицето му, но си представях презрителната му усмивка. Приближи до мен, все едно сержантът не съществуваше. „Ставайте, лейтенанте. Време е.“ Решит ни наблюдаваше, опитвайки се да проумее какво става. Сейтхан продължи: „Намерих ги. В укритие са. Бедирхан и неколцина други. На половин час път оттук са.“ Не отговорих веднага и безумната му дързост прерасна в неприкрито безочие: „Няма ли да дойдеш? Нали даде дума…“ - „Идвам“, прекъснах го рязко и се измъкнах от спалния чувал. Неспособен да разбере какво става, Решит попита: „Да събудя ли отряда, лейтенанте?“ - „Не - отсякох, докато си навличах анорака. - Отиваме само със Сейтхан.“ „Но, лейтенанте…“, подхвана Решит. „Никакво „но“ - прекъснах го. - Докато ме няма, ти командваш. Разбра ли?“ - „Слушам, лейтенанте“, отговори той, застанал мирно. Пет минути по-късно бяхме на пътя. От едната страна се издигаха стръмни скали, от другата имаше гъсти шубраци. Въпреки че носех анорак, сутрешният хлад се просмукваше чак в костите ми, а пушката ми натежаваше с всяка крачка. Стрелнах с поглед Сейтхан. Неуязвим и за тъмнината, и за студа, той подскачаше пъргаво като коза по дребните камъчета. Не след дълго пътят се стесни съвсем. Не исках Сейтхан да върви пред мен. Той забеляза колебанието ми, но тръгна напред, без да продума. Не каза нищо, обаче подлата му усмивчи-ца говореше много. Сейтхан не беше войник, а селски стражар, стрелец от рода Зеркул. Беше участвал в почти всички сражения в региона и неведнъж бе спасявал войници от засади. Бродеше сам из планините и мнозина се тревожеха да не бъде убит, но до ден днешен дори не бяха го ранявали. Вродената му воинска дарба пораждаше у мен по-скоро страх, отколкото страхопочитание. Страхът ми вероятно се дължеше на факта, че
99
при първото ми сражение се паникьосах и отстъпих, а Сейтхан го забеляза. Онзи ден дойде при мен веднага след схватката и не се поколеба да ме жегне: „Е, лейтенанте, останахте на задна линия, за да прочистите тила в разгара на битката ли?“ Унизи ме пред хората ми, но беше прав - наистина се уплаших и се отдръпнах в тила. Другите командири и войниците не ме укориха. И те като мен бяха добре обучени за партизанска война и бяха участвали в множество тежки маневри. Маневрите обаче са едно, а истинският живот - съвсем друго. Въпреки отлична-та подготовка, и те бяха преживявали същото, което изпитах аз онзи ден. При първия ожесточен конфликт и те се бяха разколебавали и отстъпвали. Оцелелите свикваха с тежките условия и научаваха правилата на войната. След няколко операции и аз преодолях страха. Сейтхан обаче не спря пред всички и при всяка възможност да взема на подбив малодушието ми. Два месеца по-късно пристигнах в полицейското управление след успешна акция и Сейтхан пак ме подхвана: „Пак ли замитахте тила, лейтенанте?“ Обърнах се и го халосах силно с юмрук по лицето. Той падна по гръб на земята и аз се нахвърлих върху него. Войниците едва успяха да ме издърпат. За момент зърнах през тълпата окървавеното му лице, но в очите му нямаше и помен от болка. Продължаваше да ме гледа, ухилен презрително. Същата вечер капитанът ме извика. Каза ми, че Сейтхан е невежа, но ни помага. Без него нямало да се справим, било наложително да се сдобрим. Не ми стана приятно, но нямаше как да не изпълня заповедта на командира. Две седмици след инцидента видях Сейтхан, облегнат на черницата в задния двор на полицейското управление. Отидох при него. Съзря ме, повдигна вежди и ме изгледа присмехулно както винаги. „Не искаш ли да сме приятели, Сейтхан?“, попитах го. „Невъзможно е, лейтенанте“, отвърна ми той. „Защо?“, настоях аз. „Защото сте страхливец“, отговори спокойно той. Кръвта нахлу в главата ми. Този човек ме гледаше в очите и накърняваше достойнството ми. Успях обаче да се овладея. „Не съм страхливец - възразих невъзмутимо като него. - При първата схватка се разколе-