100
бах, вярно, след това обаче видя що за човек съм.“ Той не продума. Пъхна ръка в джоба си, ухили се язвително и извади сребърна табакера с гравиран капак. В нея имаше дебели, ръчно свити цигари с контрабанден тютюн. Бях ги виждал и преди. През свободното си време Сейтхан винаги свиваше цигари. Очаквах да ми предложи, но той взе само една цигара и я запали. Всмукна силно, все едно не ме забелязва, и продължи: „Видях как се биеш. И все пак ти нямам доверие. Ами ако някой ден се разколебаеш? Ако побегнеш в разгара на битката?“ -„Знаеш, че никога не бих дезертирал така.“ - „Не знам. Откъде да знам?“ - „Добре тогава, Сейтхан, как да спечеля доверието ти?“ Той ме изгледа съсредоточено и за пръв път зърнах искреност в очите му. „Има начин. Но ще откажеш.“ - „Защо да откажа? Кажи какво искаш.“ - „Ще дойдеш ли с мен, когато открия Бедирхан?“ - „Разбира се. Целият отряд ще дойде.“ - „Не искам другите да идват. Искам да отидем само двамата.“ - „Само двамата? Добре, но защо?“ - „Трябва да убия брат си.“ - „А ако са много?“ - „Не бой се, ще го пипна, когато е сам.“ Поколебах се. Да му повярвам ли? „Няма да дойдеш, нали?“, попита отчаяно той. „Ще дойда - отвърнах. - Но при едно условие. Ще ми кажеш защо искаш да го убиеш.“ - „Добре“, съгласи се той и за-разказва историята си: „С Бедирхан сме близнаци. Приличахме си като две половинки на една ябълка. Баща ни е кръвен сродник на старейшината на клана ни. Уби човек и отиде в затвора. Старейшината ни отгледа. Бедирхан е по-умен от мен. Чете много. Старейшината го изпрати в града. Каза, че Бедирхан ще се изучи и ще ни стане адвокат, а аз ще остана тук и ще ги охранявам. Всички се радвахме, че Бедирхан ще се изучи и ще бъде адвокат. Но след като отиде в града, Бедирхан забрави клана и се присъедини към бунтовниците. Отхвърли традицията, тя вече не означаваше нищо за него. И на всичкото отгоре се върна тук и започна да стреля по собствения си клан. Обърна се срещу държавата си. Затова мой дълг е да го убия“. Наблюдавах лицето му, докато говореше. Гъстите му вежди се сключваха гневно, очите му блестяха като разжарени въглени. Думи-
101
те му звучаха убедително, но ми се струваше, че крие нещо. „Това ли е всичко?“, попитах. „Що за въпрос? - възкликна той, втренчен в мен, и поклати глава. - Ясно, няма да дойдеш с мен“. „Ще дойда.“ - „Наистина ли?“, усмихна ми се, разкривайки пожълтелите си от тютюна зъби. „Да. Но отсега нататък ще спреш да ме подкачаш.“ - „Добре, ще си мълча - съгласи се той. - Но не очаквай приятелство, докато не свършим тази работа.“ Така ми рече Сейтхан и затова двамата тръгнахме да търсим Бедирхан. Пътеката отвеждаше до дъбова гора. През нея вървяхме отново един до друг. „Леговището им е в другия край на гората“, обясни ми Сейтхан. „Отваряй си очите“, предупредих го и пръстът ми автоматично се насочи към спусъка на карабината. - Сигурно има часови.“ „Имаше, но аз се погрижих за него“, успокои ме той. Извади нещо от джоба си и ми го подаде. В дланта му лежеше голямо ухо. Кръвта по него още не беше засъхнала. „Кога го уби?“, попитах. „Преди час.“ - „Ами ако другарите му са забелязали?“ - „Няма начин - отвърна той, впил очи в ухото. - Нещастникът току-що бе застъпил на пост.“ Когато навлязохме в гората, захладня още повече и аз затреперих от студ. Не биваше обаче да се издавам, да не би Сейтхан да си помисли, че се треса от страх. Не след дълго видяхме вход на пещера, почти напълно закрит от гъсти шубраци. „Да хвърлим граната и да ги изловим като излизат“, прошепнах аз. „Има и друг вход. Ти ще хвърлиш гранатата оттук, а аз ще пазя отзад“, отвърна ми тихо той. „Не - възразих, - ще завардиш излаза и пак ще ме наричаш страхливец, който бяга от битките.“ - „Няма, лейтенанте, кълна се“, обеща сериозно той. „Не ти вярвам“, притиснах го. „Довери ми се. Знаеш, че аз трябва да убия Бедирхан. Иначе няма смисъл.“ Очите ми се насочиха към шубраците пред входа на пещерата. Осъзнах колко опасен и глупав е спорът ни и кимнах: „Добре. Ще преброя наум до сто и ще хвърля гранатата в пещерата“. В миг Сейтхан се плъзна към другия край на пещерата, тих като сянка. Аз пристъпих към входа и предпазливо отместих клонака. Извадих гранатата от колана си и започнах да броя до сто. После издърпах шплен-
102
тата и хвърлих гранатата вътре. Хукнах назад и залегнах в малка падина. Тъкмо се проснах на земята и гранатата избухна с гороломен трясък. Гъсти облаци дим се понесоха от отвора на пещерата и тутакси чух гърмежа на автомата „Калашников“ на Сейтхан. Прострелян мъж изкрещя от болка. Почаках предпазливо още известно време. В дъбовата гора настана мъртвешка тишина. Понечих да извикам Сейтхан, но в същия момент ка-лашникът му избоботи отново и в отговор проехтяха изстрели от пистолет. Гърмежите бяха приглушени. Явно Сейтхан бе влязъл в пещерата. После отново се възцари тишина. Приковал очи във входа на пещерата, го чаках да се появи, надал победоносен вик. Секундите отминаваха, но него го нямаше. Накрая не издържах и запълзях към отвора на пещерата, наострил слух да доловя и най-малкия звук отвътре. Стори ми се, че чувам стенание. После си помислих, че не е стон, а хлипане. Заинтригуван, се вмъкнах в пещерата. Беше необичайно светла. След миг забелязах, че гранатата е пробила отвор в тавана и ранните утринни лъчи се процеждат през сухите клони над него. Тръгнах напред, притиснал гръб към стената. Пръстът ми не се отлепяше от спусъка на карабината. Пред мен се изправяше скала и разделяше пещерата на две. Надникнах в другата част през отвор, широк колкото да пропусне един човек. На земята близо до излаза лежаха неподвижно двама души. Различих Сейтхан в сенките зад скалата. Бе коленичил до главата на трети мъж, сигурно брат му. Плачеше. Цялото му тяло се тресеше. „Непоклатимият ни воин се е размекнал“, помислих си. Тръгнах бав-но към него. Приближих се на няколко стъпки, той ме усети и скочи на крака, насочвайки пистолета си към мен. Тогава осъзнах, че не е Сейтхан. Обърнах карабината си към него. Би трябвало предимството да е на моя страна, защото бях въоръжен с карабина, но не вярвах много на превъзходството си -бях чувал, че Бедирхан е точен стрелец като брат си. Врагът ми се поколеба като мен, впил очи в лицето ми, несигурен какво да предприеме. Опитах се да пристъпя напред. „Не мърдай“, предупреди ме той. Приличаше на Сейтхан не само по фигурата и