- Видял ли е някого край убития?
- Твърди, че видял мъж да лети в мрака.
- Това пък какво означава?
- Така казва овчарят: „Един мъж побягна и се понесе по вятъра“. Капитанът мисли като теб - пастирът се е паникьосал и му се е сторило, че мъжът не бяга, а лети.
- Никой не знае кой е убиецът, нали?
- Капитан Ешреф смята, че са терористите. Каза ми: „Предупреди Есра ханъм да внимава“.
Есра разбра истинския смисъл на посланието: „Както виждаш, оказах се прав“. Усети как у нея се надига лек гняв. Но после се запита дали гневът и е основателен. Ами ако капитанът е прав и сепаратистите наистина са извършили убийствата?
- Какво става? - попита Мурат, смутен от необяснимото мълчание на Есра. - Първо хаджи Сетар, сега главният стражар на селото Решат… Дали не ги е убил един и същ човек, как мислиш?
- Не знам - призна Есра. Денят едва започваше, но гласът и прозвуча изморено и отчаяно. - Надявам се да не е така. Иначе местните ще свържат убийствата с проклятието на Черната гробница.
С особено изражение Мурат пристъпи по-близо до нея.
- Ами ако са прави? Ако наистина сме прокълнати?
До този момент Есра не бе споменавала нито дума за манията на Мурат по мистиката, но понеже сега тя засягаше разкопките, не се сдържа и извика:
- Не изглупявай!
149
- Не изглупявам. Нали в плочките си Патасана споменава проклятие, спуснало се над бреговете на Ефрат като тъмна стена? Нима не предупреждава читателя първо да измоли милост от боговете, преди да докосне плочките? Иначе рискува да го прокълнат.
Връзката, която Мурат намираше между плочките на Патасана и убийствата, бе напълно безпочвена, но Есра я побиха тръпки.
- Полудя ли?! - изкрещя му тя, навярно порицавайки и себе си, защото идеята му я уплаши. - Тълкуваш случилото се сега въз основа на вярванията на култура, съществувала преди две хиляди и седемстотин години…
- Днес също… - подхвана Мурат, но Есра го прекъсна:
- Престани! Имаме достатъчно проблеми и без твоите суеверия.
- Но…
- Никакво „но“! Забрави тези глупости. Ако ли не, по-добре напусни разкопките! - След кратко колебание попита с подозрително изражение: - Разказа ли на някой друг за убийството на Решат ага?
- Ннн-не - заекна младият мъж. - Сметнах за редно да уведомя първо теб.
- Браво! Аз ще съобщя на другите. Чуя ли от някой твоите идеи за проклятието, особено от работниците, повече няма да те взема на разкопки с мен, да знаеш.
Есра се обърна и се отдалечи от Мурат, а той остана да се взира безпомощно в учителката си. Тя тръгна бързо към крепостта, сякаш разстоянието между нея и Мурат я спасяваше от проблемите и. Не искаше да мисли кой е извършил убийствата и защо, не искаше да разсъждава на сляпо, не искаше да подозира никого и да води спорове със себе си. Разумът и обаче не и се подчиняваше и най-невероятни предположения кръжаха в главата и. Вместо да родят някакво заключение обаче, усърдните и размишления винаги я отвеждаха до едно и също място -тъмната, хлъзгава несигурност. Навярно щеше да е най-добре
150
да прекрати разкопките. Първо хаджи Сетар, после главният стражар на селото Решат ага. Смъртта танцуваше около тях. Хаджи Сетар им бе по-близък от всеки друг в района, а селото, където бяха убили Решат ага, се намираше едва на няколко километра от лагера им. Дали не беше техен ред? Струваше ли си да излага на опасност живота на колегите си заради разкопките?
Спря пред руините на крепостта. Небето бе почервеняло и след малко слънцето щеше да се появи иззад оранжевите облаци. Тръгна към най-отдалечените останки от крепостните кули, докато пред очите и се ширнаха сините води на Ефрат. Реката лъкатушеше като гигантска змия през кафеникавата долина.
Облегна се върху разрушената кула и седна. Извади цигара и я запали. Вдъхна дълбоко. „Няма смисъл да упорствам“, помисли си, издишвайки дима. Дръпна пак от цигарата. Или преувеличава? Не! Някаква зла прокоба наистина бе надвиснала над тях. Бяха извършени две убийства; членовете на археологическия екип бяха неспокойни, местните - също. Капитанът се безпокоеше и тя самата едва се владееше. Спънките се редяха една след друга. Не, не биваше да рискува. Съвестта щеше да я измъчва до края на живота и, ако на някого от екипа и се случеше нещо. А и нямаше да настъпи краят на света, ако почакат, докато разкрият всички плочки на Патасана.
151
Единайсета плочка
Аз, Патасана, внук на мъдреца Митанува, син на писаря Арарас, аз, обреченият на мрачни мечти и любов, разчупих черупката на детството, за да удавя разума си в лудия водовъртеж на младостта.