После изчезна в маранята тъй ненадейно, както се бе появил. Щом се скри от погледите им, Есра извика Халаф и го скастри, че работата му е да готви, а не да пребива хората. Ха-лаф, подтикнат единствено от намерението си да защити археолозите и навярно да се поперчи малко, се изненада и натъжи от отношението на Есра, но се извини многословно.
Есра се разтревожи от инцидента, ала реши да не съобщава на капитана за него, защото не искаше да въвлича жандармерията и определено нямаше желание случаят да се раздухва. Вместо това поговори с хаджи Сетар. Хаджи Сетар се разгневи, когато разбра какво е направил Фаят, и още същата вечер го смъмри сурово. Фаят не дръзна повече да безпокои археологическия екип, но продължи да се мръщи, когато ги видеше, сякаш бяха измет.
Възможно ли беше Фаят да е извършил убийството? Едва ли. Той ненавиждаше археолозите, но уважаваше дълбоко вуйчо си хаджи Сетар. Говореше се, че религиозното си образование е получил от него. Но ако Фаят се бе сдружил с по-фанатични ходжи, готови да рискуват да убият или да загинат? Дори имамът на джамията Абид веднага бе започнал да тръби за проклятието на разкопките. Носеха се слухове, че радикал-ната групировка „Хизбула“ развива тайна дейност, особено в тези райони, където кюрдското население бе особено многобройно. Ами ако те бяха убили хаджи Сетар, задето помага на археолозите? Защо не? Вярно, всички местни обичаха хаджи Сетар. Той бе човек с огромен авторитет в района. Нищо чудно „Хизбула“ да го бяха убили именно защото са го смятали за пречка да разпространяват фундаменталистките си идеи сред местните. А отстранявайки го, щяха по-лесно да си разчистят сметките и с археолозите неверници.
Векове наред местните бяха дирили убежище и помощ от свещената Черна гробница - при суша и наводнения, при болести и безплодие или когато дъщерите им оставаха стари моми.
29
Есра и екипът и щяха да разкопаят свещената Черна гробница - мястото, което помагаше на местните и в този свят, и в отвъдния. За тях бе естествено да възприемат работата им като атака срещу вярванията им или, както бе казал Фаят - като богохулство. И след смъртта на хаджи Сетар нямаше кой да спре виновника за убийството да провокира хората, както Абид ходжа бе направил тази сутрин.
От друга страна, в този район религиозната борба не сееше смърт от години. Хората се противопоставяха на всичко, което сметнеха, че е в разрез с вярванията им, и от време на време си разменяха жестоки заплахи, но не убиваха заради религиозни разногласия. Навярно не беше права и убийствата не бяха дело на религиозни фанатици. Кой друг обаче би пожелал смъртта на хаджи Сетар?
Мисълта я осени внезапно, когато очите и се плъзнаха към снимките на плочките върху масата. „Иманярите“, промърмори тя. Да, иманярите… Защо не се сети по-рано? Сигурно се лакомяха за съкровищата на Пизирис, последния цар на града. Говореше се, че Пизирис ги е скрил от асирийците, и хората вероятно смятаха, че археолозите търсят именно тях. За да спрат разкопките и да сложат ръка върху съкровищата, иманярите бяха убили най-известния местен поддръжник на археолозите. Кой би замислил такъв безмилостен кроеж? Едноръкия Меми-ли? Не изглеждаше правдоподобно този нисък, обезобразен мъж, който сплетничеше зад гърба им, но раболепничеше, когато пътищата им се пресичаха, да организира такъв заплетен заговор и убийство. Не се сещаше обаче за никой друг.
Капитанът спомена, че монах в черно блъснал хаджи Сетар от минарето. Убиецът навярно е използвал черния цвят като прикритие. Или е носел нарочно черни дрехи, за да изтъкне връзката с Черната гробница. Това изглеждаше по-вероятно. Така хората, повярвали, че ги е сполетяло проклятие, щяха да окажат посилен натиск за прекратяване на разкопките. Прекратяването на разкопките обслужваше интересите и на фанатиците, и на иманярите. Но въпросът оставаше - кой е убил хаджи Сетар?
30
Втора плочка
Аз, виновникът за всички убийства, заподозреният за всички престъпления, убиец и жертва; аз, окаяният слуга, проклет от хилядите хетски богове; аз, бившият поет, злочестият любовник, главният лакей и екзекутор на царя; аз предадох хляба, който яде, водата, която пие, въздуха, който диша, и земята, върху която живее, аз, писарят Патасана.
Казвам на онзи, който чете тези плочки - надявам се сянката на божието проклятие да не пада върху теб, надявам се животът ти да е сладък като мед и дълъг колкото Ефрат.
Някога аз също имах прекрасен живот. Мнозина в страната на хетите смятаха семейство Патасана за щастливци. Предците ми и техните предци не били роби, нито простолюдие. Те винаги живеели в двореца. Били дворцови писари още от времето на божествения велик герой Шупилулиума6. Предците ми запазили постовете си дори когато преди стотици години голямото ни царство било разделено на малки царства от варварските нашественици, пристигнали по море и по суша, защото царете се нуждаели от хора като нас, получили добро образование и вещи в правилата на държавническото изкуство. Затова предците ми били винаги най-приближени до царя и всеки от тях бил безценен член на Панку, Съвета на благородниците. Както царският трон се предава от баща на син по силата на кръвта, така и в нашето семейство писарският пост се предава от баща на син. Искам да кажа, че не съм избрал своето занятие, а то ми беше отредено по силата на кръвта като прокълнат брат.