Рей Бредбъри
Pater Caninus
Младият отец Кели се промъкна в кабинета на отец Гилмън, спря и се завъртя, сякаш се канеше да излезе, но накрая се обърна отново.
Отец Гилмън вдигна очи от бумагите.
— Отец Кели, проблем ли има?
— Не съм съвсем сигурен — несигурно рече отец Кели.
— Е, ще влизате или ще излизате? Влезте, моля. Седнете.
Отец Кели бавно пристъпи към него, седна и погледна по-възрастния мъж.
— Е? — подкани го отец Гилман.
— Ами… — започна отец Кели. — Всичко е много глупаво и много странно. Може би изобщо не трябва да повдигам въпроса.
Млъкна. Отец Гилман чакаше.
— Свързано е с онова куче, отче.
— Какво куче?
— Знаете го, тук, в болницата. Всеки вторник и четвъртък едно куче с червено шалче прави обиколка на първия и втория етаж с отец Риордан — идват, качват се горе, слизат и си отиват. Пациентите го обичат. Кара ги да се чувстват щастливи.
— А, да, сещам се за кое куче говорите — рече отец Гилман. — Истински дар е, че имаме такова животно в болницата. Но какво около това конкретно куче ви безпокои?
— Ами… Имате ли няколко минути да дойдете и да го погледате? Защото точно сега прави нещо много особено.
— Особено? В какъв смисъл?
— Ами, отче, тази седмица кучето вече на два пъти идва, при това само̀, а сега отново е тук.
— Отец Риордан не е ли с него?
— Не, отче. Точно това се опитвах да ви кажа. Кучето си прави обиколките съвсем само, без отец Риордан да го води.
Отец Гилман се засмя.
— Това ли е всичко? Явно е много умно куче. Също като онзи кон, който теглеше каручката с млякото, когато бях малък. Знаеше точно пред коя къща да спре, без млекарят да му казва нищо.
— Не, не. Тук става нещо. Не съм сигурен какво точно, затова искам да дойдете и да видите сам.
Отец Гилман въздъхна и стана.
— Добре, да видим това необичайно животно.
— Насам, отче.
Отец Кели го поведе по коридора и нагоре по стълбите към втория етаж.
— Мисля, че в момента е някъде тук, отче — каза той. — А, ето го.
В същия момент кучето с червеното шалче излезе от стая 17 и без да ги поглежда, се намърда в номер 18.
Двамата застанаха до вратата и го загледаха. Кучето седеше до леглото и сякаш чакаше нещо.
Пациентът започна да шепне, а двамата отци гледаха как кучето седи търпеливо до него.
Накрая шепотът спря, кучето протегна лапа, докосна леглото, почака малко, после излезе и продължи към следващата стая.
Отец Кели погледна към отец Гилман.
— Как ви се струва това? Какво правеше според вас?
— Мили Боже — промълви отец Гилман. — Мисля, че…
— Какво, отче?
— Мисля, че кучето изповядваше.
— Не може да бъде.
— Да. Не може да бъде, но го прави.
Двамата свещеници стояха в полумрака и слушаха шепота на другия болен. Пристъпиха до вратата и погледнаха в стаята. Кучето седеше тихо, докато човекът разтоварваше душата си.
Накрая видяха как кучето вдигна лапа да докосне леглото, а после се обърна и излезе в коридора, без да им обръща внимание.
Двамата свещеници останаха като заковани, но скоро тихомълком го последваха.
В следващата стая кучето отново седна до леглото. След малко пациентът го видя, усмихна се и каза едва-едва:
— Благослови ме.
Кучето продължи да седи мълчаливо и пациентът зашепна.
Следваха го по целия коридор, от стая в стая.
По пътя младият отец забеляза, че лицето на отец Гилман се изкривява и зачервява, докато вените не се издуха по челото му.
Накрая кучето привърши с обиколката и тръгна надолу по стълбите.
Двамата заслизаха след него.
Когато стигнаха до вратата на болницата, кучето вече излизаше в здрача. Никой не го чакаше, за да го отведе.
В този момент отец Гилман внезапно избухна.
— Хей, ти! — извика той. — Куче! Не се връщай повече тук, чу ли? Дойдеш ли, ще изсипя върху тебе проклятия, сяра и огън! Чуваш ли, куче? Хайде, изчезвай, махай се!
Стреснато, кучето се завъртя в кръг и побягна.
Старият свещеник остана да стои задъхан, със затворени очи и алено лице.
Младият отец Кели впери поглед в мрака.
— Отче, какво направихте?! — възкликна накрая той.
— Проклятие — отвърна по-възрастният. — Ама че грешен, ужасен, отвратителен звяр!
— Отвратителен ли, отче? Не чухте ли какво беше казано?
— Чух — отвърна отец Гилман. — Наема се да дава прошка, да налага покаяние, да изслушва молбите на бедните пациенти!
— Но, отче! — възкликна отец Кели. — Нима ние не правим точно това?
— И това ни е работата — изпъшка отец Гилман. — Наша и ничия друга.
— Наистина ли, отче? Не са ли и другите като нас? Искам да кажа, нима в добрия брак разговорът в леглото посред нощ не е един вид изповед? Нима младите двойки не си прощават по този начин и не продължават напред? Нима и ние не правим същото?