— Креватни разкази! — извика отец Гилман. — Креватни разговори, кучета и грешни зверове!
— Отче, то може и да не се върне вече!
— Прав му път. Няма да позволя подобни неща в моята болница!
— Боже мой, нима не виждате? Та то е голдън ретривър1. Какво име само. Нима след като цял час сте слушали каещите се грешници и молбите им за прошка, не би ви харесало да бъдете наречен така?
— Златен избавител ли?
— Да. Помислете върху това, отче — каза младият свещеник. — Достатъчно. Елате. Да идем да видим дали онзи звяр, както го нарекохте, е навредил някому.
Отец Кели тръгна обратно към болницата. След малко по-възрастният мъж го последва. Вървяха по коридора и надничаха в стаите на пациентите. Тишината отекваше необичайно навсякъде около тях.
В една стая видяха странно умиротворено изражение.
В друга чуха шепот. На отец Гилман му се стори, че долавя името Мария, макар че не можеше да е сигурен.
Пребродиха притихналите в нощта стаи и докато вървеше по коридорите, старият свещеник почувства как кожите му се свличат една по една — кожата на невежеството, пластът презрение, подкожната тъкан на пренебрежението — и когато се върна в кабинета си, сякаш се бе освободил от невидима плът.
Отец Кели му пожела лека нощ и си тръгна.
Старият свещеник седна, закри очи и се облегна на бюрото.
След малко чу някакъв звук и вдигна глава.
Кучето стоеше на прага и чакаше търпеливо. Само̀ се бе върнало. Почти не дишаше, не скимтеше, не лаеше, нито сумтеше. Пристъпи много тихо напред и седна пред бюрото срещу свещеника.
Той погледна златното лице и кучето отвърна на погледа му.
Накрая старият отец рече:
— Благослови ме, как да те наричам? Не мога да реша. Но все пак ме благослови, защото съгреших.
И заговори за своята арогантност, за греховната си гордост и за всички други грехове, които беше извършил този ден.
А кучето седеше и слушаше.